Човекът по тези места беше чужденец, натрапник, враг.
Плячка.
Ами мелезът?
Падаше мрак, когато Сен Люк пресече малкия ръкав на Сена по един от трите дървени моста, които свързваха остров Света Богородица с Люспите със столицата. Четири сиви драки убиваха времето си край буен огън. Те видяха, че към тях се носи този самотен силует, и решиха, че провидението благосклонно им изпраща средство за развлечение. Един от тях, като посъветва останалите да не изпускат нищо от зрелището, тръгна срещу Сен Люк и застана демонстративно на пътя му, присвил заканително устни.
Мелезът не забави ход и не отстъпи нито крачка.
Той обаче спря, преди да блъсне драка, който го превъзхождаше както по ръст, така и по тегло и сила.
Зачака.
Дракът, който до този момент разменяше съучастнически и подигравателни гримаси с приятелите си, останали встрани, изведнъж се озадачи. Нещата не се развиваха така, както той бе предвидил. Мислеше си, че мъжът ще се опита да го избегне, като тръгне наляво или надясно, а той неизменно ще се изпречва пред него. И тази жестока игричка щеше да продължи, докато жертвата се откаже и побегне.
Но вместо това…
Тъй като периферията на шапката скриваше очите му, Сен Люк бавно вдигна глава, така че люспестите ириси се отразиха в червените стъкла на кръглите му очила. Погледът на сивия драк помръкна, а мелезът продължи да стои спокойно.
Той невъзмутимо чакаше влечугото да почувства, да разбере, да проумее, че насреща му се намира същество от по-висша раса, тъй като всички първични инстинкти му нашепваха да се бои от него и да се изпълни с уважение.
Точно това стана.
Смутен и засрамен, неспособен да понесе въпросителните погледи на компанията си, дракът се отмести, пусна Сен Люк да продължи по пътя си и побягна към най-близката уличка.
Другите трима останаха за момент като шашардисани. Какво се бе случило? Кой беше този мъж в черно, който, без да забави ход, потъна между сградите в Люспестия квартал?
Посъветваха се и решиха да го проследят.
И да го убият.
От известно време кошмарите бяха изчезнали, но тази нощ те влетяха яростно в съня на Анес. Тя се събуди и подскочи в леглото, челото и гърдите ѝ бяха подгизнали от пот. След като осъзна, че няма да заспи повече в прохладната нощ, реши да стане, усети, че е гладна, и отиде да хапне нещо. Надяваше се да намери някаква храна в кухнята, а след това да се опита отново да дремне или да изчака зората. Както и да е, нямаше смисъл да остава в леглото, заобиколена от сенки и разяждана от угризения.
Без особено да се замисля как изглежда, младата баронеса Дьо Водрьой се облече набързо и боса, с почти измъкната от панталона риза, слезе безшумно по голямото мрачно стълбище. Всички в двореца на Ястреба спяха…
… с изключение на един, който се намираше в кухнята.
Беше Ла Фарг.
Седнал сам, оставил близо до себе си шапката си и рапирата „Папенхаймер“, старият благородник привършваше солидната си закуска на пламъка на свещ.
Като видя кой пристига, той се усмихна и рече:
— Вие ли сте? Гладна ли сте, баронесо?
Анес мечтателно погледна към вкусотиите на масата и се прозина.
— Бога ми…
— Хайде, сядай — покани я Ла Фарг и посочи мястото срещу себе си.
Тя се настани и започна да наблюдава как благородникът реже дебела филия хляб, маже я с масло и я покрива с плътен слой пастет.
— Вземи — рече той.
Анес храбро захапа филията и все още примляскваше, когато Ла Фарг, поднасяйки ѝ чаша вино, я попита:
— Е? Какво стана със специалиста по магии?
Тя прокара залъка си с глътка вино и едва след това отговори:
— Накратко, мъжът ми се стори прекалено млад и малко… странен.
Старият капитан се усмихна.
— Господин Тейсие нерядко предизвиква подобни чувства.
— Познавате ли го?
— Достатъчно добре, за да зная, че великолепно си разбира от занаята. Впрочем Негово Преосвещенство не е свикнал да се обгражда с посредствени люде.
Баронеса Дьо Водрьой остана не съвсем убедена, присви рамене и отново отхапа от филията си.
— Той разказа за мъртъвците, които драките оставят след себе си по време на нощните си набези из Париж — обяви тя. — Според него клетниците умират от ранса.
Рансата беше онази ужасяваща болест, която се предаваше на хората от драконите и която в последния си стадий унищожаваше както душата, така и тялото. Процесът обаче беше бавен. Можеше да се живее с ранса в продължение на години.