— Само за няколко минути ли ги настига смъртта? — учуди се Ла Фарг.
Анес потвърди с кимване, тъй като не можеше да отговори с пълна уста.
Тя преглътна и добави:
— Тейсие ни показа поставеното в бокал сърце на един от клетниците. Нещо черно и отблъскващо, което би могло да е измъкнато от трупа на болен от ранса старец, но принадлежало на страж с алебарда, починал същата вечер. Мъжът нямал дори трийсет години…
Ла Фарг се намръщи.
— Драките разполагат с магьосник — рече той.
— Тейсие е на същото мнение… Има ли още пастет?
Анес беше изяла филията и лакомо гледаше към вкусотиите на масата.
— Ще се погрижа. Ти продължи да разказваш какво научихте от специалиста по магии.
И докато старият благородник ѝ приготвяше втора филия, Анес обясняваше:
— Тейсие мисли, че драките разполагат с магьосник, благодарение на когото могат да вървят по дирите на Италианката. Той твърди, че скоро ще я намерят, ако разбира се, не се откажат…
— … или ако някой не ги спре.
— Да… Не слагайте много масло, ако обичате… В крайна сметка, ще бъде достатъчно да попречим на магьосника да ни вреди, за да спасим Италианката от опасността.
— Може би друг магьосник ще е в състояние да го замени?
— Така си помислих и аз. Но Тейсие твърди, че не е толкова просто. Трябва да съществува особена връзка между магьосника и неговата жертва, а подобни връзки не се създават лесно.
Ла Фарг достолепно поклати глава и дълбоко се замисли, докато Анес подхвана новата си филия. Тя уважи неговото мълчание, като дъвчеше колкото е възможно по-безшумно, а след това той рече:
— Италианката очаква да я спасим от този магьосник.
— Кой знае? Начинанието е рисковано, тъй като капанът скоро ще щракне. Според твърдението на Тейсие магьосникът с всеки изминал ден все повече стяга примката около шията ѝ. Или по-скоро всяка нощ, тъй като драконовата магия е нощно занимание…
— Доскоро Италианката беше сама. Сега не по-малко от дванайсет мускетари непрекъснато я придружават. Без да броим Лепра, който сам струва колкото шестима. Струва ми се, че по отношение на сигурността положението ѝ се подобри.
— Значи предполагате, че е измислила заговора срещу краля, за да получи защита?
— Не, тъй като ще ѝ държат сметка за всяка дума. Все пак смятам, че разиграва картата със заговора за своя изгода… Утре ще отида и ще говоря с нея.
— Ами Арно дьо Ленкур? Не трябваше ли да ни помогне? И не бяхте ли предвидили да се срещнете с него днес?
— Ако се вярва на Рошфор, той добре познава Италианката и наистина може да ни бъде полезен. Но отказа да ми даде отговор, макар да видях как заблестяха очите му, когато споменах за нея…
— Струва ми се, че ще представлява добро подкрепление.
— Може би.
— Кардиналът е на същото мнение…
— Така е. Но само аз решавам кой да носи този пръстен.
Ла Фарг имаше на безимения пръст стоманен пръстен с печат, какъвто притежаваха и всички останали Остриета. Анес дьо Водрьой носеше своя под ризата си, окачен на верижка на врата ѝ.
Заситена, тя се прозина и стана.
— Капитане, с ваше разрешение, ще се оттегля в покоите си и ще се опитам да се възползвам от няколкото часа свежест, които нощта предлага, за да подремна.
— Добре. Много е късно.
Девойката стана.
— И благодаря за филиите — каза тя усмихнато.
Ла Фарг също се засмя бащински.
— Но почакай — спря я той. — Какво стори с Марсиак?
— Отиде да играе при Сованж. Струва ми се, че утре смята да посети Габриел.
— Аха… Лека нощ, Анес.
— До утре, капитане.
Арно дьо Ленкур беше в дома си, лежеше в леглото и се опитваше да чете на светлината на свещ. Но не можеше да се концентрира. Накрая се отказа, остави книгата отворена на гърдите си, сключи пръсти под врата си и дълбоко въздъхна.
Тогава от надвисналите сенки споменът за Виелиста се обади:
— Мислиш си за предложението на херцогиня Дьо Шеврьоз.
— Да.
— Домът на Шеврьоз е един от най-знатните във Франция. Под нейната опека мъж като теб може да се надява на огромна слава и чест… Но отгатвам защо си загрижен: за боец, който е служил вярно на Кардинала, присъединяването към херцогинята и към нейната партия означава почти да премине на страната на врага. И освен това не можеш да забравиш за Ла Фарг, нали?
— Да — рече Ленкур.
— Какво точно искаше той от теб днес?
— Желаеше да му помогна в деликатно дело, в което е замесена Италианката.