Някой почука на вратата.
Изненадана, Алесандра рязко се надигна, остана за момент слисана и бързо си възвърна хладнокръвието. Затвори Сцила, хвърли шала си върху клетката и едва успя да се скрие под завивката, преди камериерката да влезе. Това беше типична тактика за прекалено любопитните прислужнички: да почукат, да отворят вратата, да изненадат господаря си и при нужда да се извинят, да изрекат някоя лъжа, да твърдят, че са чули разрешение да влязат.
— Махайте се! — отряза я Алесандра, като се престори на сънена.
— Но госпожо…
— Махайте се ви казах!
— Късно е, госпожо…
— О, по дяволите! Излезте или ще ви ударя!
Камериерката хукна навън, когато една пантофка уцели вратата.
„Колко ли време спечелих? — помисли си Италианката. — По-малко от час, вероятно. Камериерката отново ще почука, след това ще се появи Лепра. Него няма да мога да го прогоня с пантофки…“
Алесандра стана недоволна, отиде до прозореца, като внимаваше да не я забележат от градината. Нали се преструваше, че от мързел няма намерение да се вдигне от леглото. С присвити клепачи погледна към кристалносиньото небе…
… и затаи дъх, когато видя Харибда.
Той пристигаше.
Наистина летеше колебливо. Но това беше именно малкото драконче, което приближаваше с храбри, ала несръчни размахвания на крилете, вероятно прекалено изтощено, за да следва магията, която правеше тялото му прозрачно. Алесандра не обърна внимание на това. В момента важното беше, че Харибда е жив, и като забрави за всякаква предпазливост, тя отвори прозореца, за да посрещне дракончето в обятията си.
То се сви в нея треперещо, капнало от умора, леко ранено, но живо.
Беше успяло да изпълни мисията си.
— Кой е? — запита Гибо, едва открехвайки вратата за пешеходци.
— Търся капитан Ла Фарг.
— Очакват ли ви, господине?
— Предполагам. Аз съм Арно дьо Ленкур.
Дребният старец, комуто това име не говореше нищо, все пак се отдръпна и го пропусна да влезе. После, след като затвори грижливо, закуцука бързо с дървения си крак, за да преведе посетителя през двора на двореца на Ястреба. Беше малко след тринайсет часа. Слънцето грееше в безоблачното небе и разпръскваната от него жега беше безмилостна.
— Ще ми разрешите ли отново да ви попитам как се казвате, господине?
— Ленкур.
— Оттук, господине.
Ла Фарг прие Ленкур в седларското помещение — малка стаичка, до която можеше да се стигне само през конюшнята. Тук той понякога се изолираше, за да обработва кожените изделия с точни и сигурни движения, с жестове на умел занаятчия, който изцяло се посвещаваше на занятието и понякога му отделяше цели часове. Този ден, седнал на табуретка пред тезгяха, шиеше стара чанта за седло. Без да прекъсва заниманието си и без да вдига очи, той запита:
— Как ви се отдава ръчният труд?
— Никак — отговори Ленкур.
— Защо?
— Не притежавам този талант.
— Всеки трябва да умее да изработва нещо.
— Сигурно е така.
— Майсторите занаятчии знаят как да подхванат нещата, за да свършат работата добре. Така човек тренира търпението и смирението си. С времето всичко се научава…
Този път младият мъж замълча и зачака. Той не разбираше смисъла на това предисловие и обхванат от съмнения, предпочиташе да не изразява чувствата си.
— Ето, готово! — рече Ла Фарг, след като се увери, че успешно се е справил с последния бод.
Стана и извика високо:
— Андре!
Конярят, когото Ленкур срещна в обора на идване, се показа на прага.
— Господин капитан?
— Виж, още може да послужи — рече старият благородник и му подаде закърпената чанта.
Андре я взе, поклони се и си тръгна.
Ла Фарг напълни чаша с вино от бутилката, която държеше в кофа със студена вода, и я подаде на Ленкур. В седларското помещение беше доста топло. Слънцето нажежаваше керемидите на покрива, а горещината, която се излъчваше от конете в съседния обор, допълнително загряваше въздуха. Двамата мъже се чукнаха. Ленкур — с чаша, а Ла Фарг — направо с полупразната бутилка.
— Щом сте тук — рече капитанът, след като отпи яка глътка, — значи сте взели решение.
— Да. Ще ви помогна в рамките на възможностите ми. Но държа да е ясно, че не се ангажирам с нищо повече. Искам да получа уверение, че каквито и тайни да науча отсега нататък, ще ми върнете свободата, когато пожелая.