Знаеше, че младият мъж ги е чул въпреки разстоянието, което ги делеше. Сен Люк вървеше най-отпред именно защото чуваше — и виждаше — по-добре от всички, числящи се към общността на смъртните.
Общността на смъртните, към която впрочем той не принадлежеше.
Сен Люк беше мелез. Драконова кръв течеше във вените му. Слаб и гъвкав, с избръснати бузи и с коси до раменете, той дължеше на произхода си изострената чувствителност, изключителните атлетични качества и чара, който колкото съблазняваше, толкова и плашеше. Несъмнено изглеждаше достолепно. Но от него се излъчваше нещо мрачно — от мълчанието му, от дългите му погледи, от бавните му и премерени жестове, от горделивата му сдържаност. За да бъде още по-елегантен, винаги се обличаше в черно и както му стоеше, този цвят повече от всякога беше напомняне за смъртта. Позволяваше си само две изключения: финото червено перо на шапката и стъклата — също червени — на малките му кръгли очила, зад които криеше очите си на влечуго. Дори елегантната инкрустирана дръжка на рапирата му беше черна.
— В Испания сме — потвърди мелезът, без да се обръща.
Всъщност се намираха на пет левги от Амиен.
Но през 1633 г. Испанска Нидерландия започваше веднага щом пътниците напуснеха Пикардия. Тя се състоеше от десет католически провинции, останали верни на Испания, докато северните, калвинистките, се бяха отцепили в края на XVI век, за да създадат републиката на Обединените провинции. Така че сега Арас, Камре, Лил, Брюксел, Намюр, Анверс бяха испански градове. Дори Артоа не беше френска, а чужда земя, над която вражеска на Франция нация упражняваше пълно и ревностно господство. Само на няколко дни път от Париж войските се събираха в гарнизоните и охраняваха границата.
— Бурята ни е от полза — рече Ла Фарг. — Благодарение на нея светлините ни не могат да бъдат забелязани от някой испански ездач на виверна. В този район те непрекъснато обикалят, когато времето позволява.
— Значи ще бъде достатъчно да се пазим от обикновените патрули — иронично се обади Алмадес.
— Да се надяваме, че тази, която ни чака, също е проявила предпазливост — отговори старият капитан с не толкова безгрижен тон. — В противен случай ще се окаже, че сме били целия път напразно.
Пред тях Сен Люк извръщаше бавно глава наляво, а конят му продължаваше да се движи все така равномерно. Току-що бе забелязал дракончето, което ги шпионираше от мрачините. Отначало заинтригувана, младата женска изви врат от хралупата в дървото. Златистите ѝ очи се впериха в мелеза, който яздеше по пътя, и тя дълго въртя глава на едната страна, после на другата. Можеше ли той да я види? Накрая, когато се убеди, че конникът със странните очила с червени стъкла демонстративно отвръща на погледа ѝ, тя изръмжа към него и гневна, изпълнена със злоба, бързо излетя от скривалището си.
Ла Фарг и Алмадес реагираха на силното пляскане с криле, което дочуха от гората, и благодарение на една светкавица забелязаха отдалечаващото се малко влечуго.
Невъзмутимо Сен Люк отново впери взор напред.
— Приближаваме — заключи той, преди да го заглуши тътенът от мълнията.
Бурята не отслабваше, а пътят малко по малко стана по-стръмен и отведе конниците на върха на някакъв хълм. Там, над върхарите на дърветата, се издигаше висока сграда, сякаш разположена на остров сред море от разлюлени клонаци. Това беше стара странноприемница, изоставена след страшен и разрушителен пожар. Прозорците ѝ зееха, керемидите се ронеха, а нечетливата табела се поклащаше от поривите на дъжда. Вехта стена обграждаше двор с кладенец. Бяха се запазили само развалините от конюшнята, където огънят явно беше беснял.
Конниците преминаха под каменна арка, пресякоха двора и спряха пред фасадата на странноприемницата. След като сториха това, предпазливо се огледаха наоколо. Бяха загасили фенерите си, но се чувстваха не по-малко видими тук, под гневното небе. Все още на седлата, те едновременно забелязаха светлината, промъкваща се през дъските, с които беше обкован един прозорец на първия етаж.
— Тя вече е тук — отбеляза Ла Фарг.
— Не виждам коня ѝ — възрази Алмадес.
— Аз също — намеси се Сен Люк.
Старият капитан скочи на земята в кална локва и нареди:
— Алмадес, идваш с мен. Сен Люк, ти наблюдавай наоколо.
Мелезът се подчини и тръгна да обикаля с жребеца си. Алмадес слезе от седлото, докато Ла Фарг предпазливо държеше рапирата, готов всеки момент да я извади от ножницата. Беше оръжие по мярата на мъжа, което ще рече солидно и внушително — рапира „Папенхаймер“2, наречена на немския генерал, който беше екипирал с такива остриета войската си. Ла Фарг беше изпитал качествата на оръжието по бойните полета на Германия и другаде. Той особено много ценеше здравината и дължината му, както и неповторимо красивата и солидна дръжка, защитаваща ръката.
2
Рапирата е изкована в град Золинген от майстор Клеменс Хорн-старши. Наречена е на известния немски военачалник Готфрид Хайнрих фон Папенхайм (1594-1632), който е главнокомандващ войските на Католическата лига по време на Трийсетгодишната война.