Тримата конници поеха първо по пътя за Санлис, после се отправиха към Соасон, отминаха Роаси и препускаха в галоп до Дамартен. Първата жена, към която се обърнаха на селския площад, ги упъти. Тук всички знаеха къде се намира домът на художника Обюсон.
— Откъде познавате Италианката? — запита Ла Фарг, докато се движеха по посочената им пътека.
Алмадес се оглеждаше наоколо и ги следваше мълчаливо.
— От едно мое пребиваване в Мадрид — отговори Ленкур. — Там тя вече кроеше интриги.
— Противници ли бяхте, или съюзници?
Младежът се усмихна.
— Ако трябва да ви отговоря честно, и до днес не съм сигурен. Но несъмнено няма да ви излъжа, като ви кажа, че единственият истински съюзник на Италианката си беше самата тя, всъщност винаги си е такава…
— Никак не ѝ се доверявате.
— Колкото на вълчица в овча кожа…
— Тя обаче като че ли изпитва известно уважение към вас. Лафмас безрезултатно я е разпитвал дълги дни, но ето че авантюристката изведнъж ви се доверява…
— Не се заблуждавайте, господине. Моята личност е без значение в тази история. Това че Италианката реши да разговаря с мен, означава, че е имала намерение да го стори с когото и да било в определен ден и час.
— Защо тогава посочи вашето име?
— Нерядко този, който е принуден със сила или със заплахи да разкрие някаква тайна, използва като последен опит за съпротива възможността да избере пред кого да проговори. Това означава, че не би желала да се предаде напълно, а иска да запази някакво подобие на свобода и на самостоятелно взето решение.
Ла Фарг се съгласи със събеседника си.
— Според вас Италианката разиграва тази комедия.
— Да.
— Но защо?
— Тъй като тя се преструва, че е свила знамената. За да не се изненадваме прекалено много от импровизираните ѝ разкрития. И за да не си задаваме въпроса защо е решила да говори точно сега. Обаче този въпрос е единственият, който трябва да заинтересува господин Дьо Лафмас.
— Защо точно сега?
— Именно така. Прав сте. Защо точно сега?
Старият капитан вдигна поглед към имението. Зад дърветата отвъд хълма вече се виждаше покривът от червени тухли.
Приближаваха.
— Знаете ли кой е и откъде идва този Обюсон, при когото ни изпраща Италианката?
— Художник — рече Ленкур, след като се зарея в спомените си. — Портретист, който преди няколко години беше доста известен. Изглежда, че сега се е изолирал от света… Но не зная какво го свързва с Алес… с Италианката. Предполагам, че са се запознали в някой европейски кралски двор, когато Обюсон все още пътуваше.
— Може би тя му е била любовница — предположи Ла Фарг, не без основание.
— Да — отговори невъзмутимо Ленкур.
— Нищо чудно още да е — добави старият благородник, като наблюдаваше внимателно спътника си с крайчеца на окото. — Научих, че тя нерядко използва подобни средства, за да постигне целите си…
— Пристигнахме.
Обюсон четеше, когато лакеят му се появи, за да го предупреди, че трима конници се движат по пътя към имението. Тук рядко идваха посетители. Художникът се досети за какво става дума, благодари на юношата, остави книгата и отиде в стаята си, за да вземе оттам дебелата кожена папка, която Алесандра му повери преди седмица. „Ще разбереш, че моментът е дошъл, когато капитан Ла Фарг дойде да потърси тези документи — рече му тя. — Лесно ще го разпознаеш. Побелял благородник, но висок, силен и излъчващ достойнство. Пристигането му ще бъде сигналът.“
От прозореца на разположената си на първия етаж стая Обюсон видя как конниците влизат в двора и веднага успя да отличи кой е Ла Фарг.
Той извика лакея си:
— Жано!
— Да?
— Ако най-старият от кавалерите ти каже, че името му е Ла Фарг, искам да му предадеш това.
Юношата пое папката, но се поколеба.
— Всичко е уредено и няма да ти бъдат задавани никакви въпроси — уточни художникът.
Тогава Жано се разбърза. Слезе по стълбата, прекоси вестибюла, появи се на каменното стълбище и се насочи към посетителите.
Без да се опитва да се крие, Обюсон наблюдаваше сцената през широко отворения прозорец. След като размениха няколко думи, младият лакей предаде кожената папка на Ла Фарг. Последният развърза панделката, бегло прегледа документите и невъзмутимо я затвори.
След това вдигна поглед към художника, сякаш търсеше от него някакво потвърждение.
„Това ли е всичко?“ — питаха очите му.
Обюсон бавно и тържествено кимна с глава, а старият благородник му отговори с лек поклон и даде знак за потегляне.