— Кой издаде тази заповед? — запита той сериозно и заплашително.
— Нашите господари, господин капитан.
— Аз служа на краля на Франция и на кардинал Ришельо. Можете ли да кажете същото, госпожо?
Младата жена не мигна.
— Нищо подобно не съм изрекла, господине. Впрочем нима наистина желаете да произнеса на глас имената на онези, които имам предвид и за които вие също си мислите?
Старият капитан и Италианката останаха известно време смълчани и почти прегърнати — той се опитваше да проникне в душата ѝ, а тя му противопоставяше спокойствието на желязната си воля. Не помръдваха, стрелкаха се с погледи, едва дишаха.
Някой почука на вратата.
— Капитане! — чу се гласът на Лепра.
Ла Фарг отиде да отвори.
— Какво има?
— Часовите в парка не отговарят на повикванията ми — отговори Лепра. — А лакеят, когото натоварих да предупреди мускетарите при входа на замъка да бъдат готови на всичко, не се върна.
От известно време Марсиак чакаше пред внушителната църква „Сент Йосташ“ когато Рошфор най-сетне пристигна. Човекът на Кардинала беше придружен от други двама благородници, помоли ги да останат настрана, след това излезе на площада и тъй като не успя да види гасконеца поради нощния мрак, направи няколко обиколки.
— Откога си водите компания на нашите срещи? — запита го Марсиак, измъквайки се от сянката.
— Откакто така ми харесва.
— Това противоречи на споразуменията ни.
— Те стоят надалече и не могат нито да ни чуят, нито да ни видят. И не ми говорете за споразумения, след като вие пръв ги нарушихте.
— Нима Кардиналът има някакви оплаквания от успеха на моята мисия в Ла Рошел?
— Не. Но той си спомня за една личност, към която хранеше интерес, а вие не обелвате нито дума за нея.
Марсиак се досети, че Рошфор говори за скритата дъщеря на Ла Фарг, която Остриетата намериха и вече от един месец пазеха зорко. Заради сигурността ѝ гасконецът дори я повери временно на единствената жена, която някога бе обичал. Името ѝ беше Габриел и тя ръководеше заведението „Малките жабчета“ на улица „Жабешка“, където прелестни госпожици с професионални умения задоволяваха капризите на щедри господа.
— Не знаех коя е тя и какъв интерес може да представлява за вас — защити се Марсиак.
— Къде се намира сега?
— Нямам представа.
— Но известно време се криеше в Париж, нали?
— Да — призна гасконецът със съжаление.
— Посочете мястото.
— Няма значение.
Рошфор се усмихна злорадо.
— Нещо ми подсказва, че девойката живееше в къща, която никак не подхождаше на пола и на възрастта ѝ. Тъй като не научих почти нищо от вас, се наложи да разбия няколко врати и да задавам въпроси на улица „Жабешка“…
Кръвта на Марсиак кипна. Той почервеня, внезапно сграбчи Рошфор за яката, повдигна го високо, така че го принуди да се изправи на пръсти, успя да го премести няколко метра и блъсна с все сила гърба му в портала на църквата.
— Не се приближавайте до Габриел! — промълви през зъби. — Не я заплашвайте! Забравете дори името ѝ или, Бог ми е свидетел, ще ви убия!
Смъртноблед и с треперещи устни, Рошфор глухо изсъска:
— Пуснете ме, Марсиак. И си спомнете, че сцената се разиграва пред свидетели, които няма дълго да останат невъзмутими, ако продължавате…
Гасконецът наистина беше забравил за двамата благородници, които търпеливо чакаха на ъгъла на улица „Пещ“. В мрака им беше трудно да видят какво точно се случва. Но от поведението им ставаше ясно, че са обезпокоени.
— Ще ми погодят ли мръсен номер? — подигравателно рече Марсиак.
— Достатъчно е да ви разпознаят…
Гасконецът размисли, след което неохотно пусна Рошфор.
— Не се приближавайте до Габриел — повтори той и заплашително размаха пръст. — Никога!
Заслепен от гняв, не видя юмрука, който го свлече на земята.
— А вие — сряза го Рошфор — никога не вдигайте ръка срещу мен. Не забравяйте кой съм, не забравяйте на кого служа и най-вече — не забравяйте къде ви е мястото.
Изрекъл тези думи, изпълнителят на мръсни поръчки на Кардинала се обърна и със спокойна крачка си тръгна, като разтриваше дланта си.
— По дяволите! — възкликна Ла Фарг.
Лепра току-що му бе съобщил, че по всяка вероятност Лисичарникът е бил нападнат.
Без да погледне Италианката, той остави подчинения си на вратата и отиде да види градината. Тя беше безлюдна, макар че мускетарите трябваше да патрулират. В далечината паркът представляваше голямо черно и правоъгълно езеро, заобиколено с дървета, докъдето взорът стигаше. Полумесецът и няколко звездици разпръсваха бледа светлина.