Той размаха тоягата и закачените амулети — костици, люспи, перли, нокти — се разлюляха. Италианката се вкамени. Тя се опита да проговори нещо, но само простена. Невидимите пипала на мъглата пристягаха гръдта ѝ като менгеме. Започна да не ѝ достига въздух.
— Не се задоволи с това да вкараш бойците ми в капан. Дори когато се избави от тях, ти знаеше, че бягството ти няма да успее, докато пазя в мен частицата от душата ти, която съумях да открадна. Трябваше да се опиташ да ме убиеш и затова те очаквах.
Магьосникът отново размаха тоягата. Алесандра силно потрепери. От страх очите ѝ щяха да изскочат от орбитите. Тя усети как мъглата плъзга фините си и безмилостни пипала по врата ѝ и след това те плъпват към лицето ѝ, устните ѝ, ноздрите ѝ.
Ако тази ужасна мощ проникнеше в нея…
— Смъртта от внезапно постигнала те ранса е изключително мъчителна, нали знаеш?
Италианката събра последните си сили, за да се отскубне от мъглата, която вече проникваше в цялото ѝ тяло. Напразно. Тя простена отново, а болката я задушаваше. Сълзи бликнаха и потекоха по бузите ѝ.
Най-лошото беше, че тя и магьосникът не бяха сами в мазето. Италианката видя, че някой бавно изплува от мрака зад гърба на драка. Разпозна го. Но защо не се намесваше? Защо не ѝ помагаше? Щеше ли спокойно да я гледа как умира? И защо? Какво беше сторила, за да заслужи именно това?
„Направи нещо… Милост, направи…“
Тя изгуби съзнание и точно в този момент мъглата внезапно отпусна прегръдката си. Младата жена се строполи на пода и като през воал видя, че магьосникът е занемял от ужас, тъй като някакво острие се е насочило към гърдите му. После острието потъна, чу се шум от стомана, която трошеше кости и люспи, а старият драк падна мъртъв. Отначало на колене. След това — по корем.
Черната мъгла се разпръсна.
Кашляйки, храчейки, но възвръщайки си бързо цвета на лицето, Италианката се претърколи, за да се отдръпне от трупа и от кървавото петно, което се увеличаваше под него.
— Ка… какво чакахте? — успя да запита тя между две дълбоки вдишвания.
— Чаках да науча цялата история — отговори Сен Люк.
— Мръсник.
— На вашите услуги.
Мелезът клекна, за да избърше кинжала си в мръсните и смрадливи дрипи на магьосника. Когато се изправи отново, го сложи на колана си и погледна през червените стъкла на очилата си към Италианката, която се опитваше да стане, като се опираше на стената.
— Побързайте, госпожо — рече с глас, в който нямаше никакво вълнение. — Може би ще поискате да си починете малко, преди да се срещнете отново с господин Дьо Лафмас в „Шатле“.
4.
Улица „Сен Томас дю Лувър“ се намираше в квартал, който се простираше между Лувъра на изток, „Тюйлери“ на север и построената от Анри IV Голяма галерия на юг. Този стар квартал беше подложен на доста превратности в течение на вековете и особено откакто бе създадена Голямата галерия, която се наричаше още „Галерия на брега на реката“ и свързваше Лувъра с „Тюйлери“ покрай Сена. Независимо от всичко, кварталът запазваше средновековната си атмосфера. Мръсен, неуютен, изпълнен с хора от простолюдието, той представляваше тъжен контраст с кралските покои, които го обграждаха от трите страни.
Улица „Сен Томас дю Лувър“ тръгваше от кея и завършваше до улица „Сент Оноре“, срещу Кардиналския дворец. Тя беше наречена на църква от XIII век, чийто покровител беше свети Тома от Кентърбъри, и дължеше славата си на двата съседни двореца — на Рамбуйе и на Шеврьоз. Първият беше парижкото жилище на маркиза Дьо Рамбуйе, която беше създала знаменит литературен салон. Вторият принадлежеше на госпожа Дьо Шеврьоз, чиято репутация на любовчийка, интригантка и светска дама изглеждаше неоспорима.
Тази вечер херцогинята даваше прием.
Пред монументалната порта на двореца ѝ грееха факли и осветяваха улицата. Други факли гонеха мрака от двора. Гостите пристигаха. С карети, на коне, с паланкини, носени от двама слуги. Но също и пешком, съпровождани от лакеи, които носеха фенери и след като се озовяха в палата, помагаха на своите господари да си сменят обувките, а понякога и чорапите. Оформяха се групички от двете страни на улица „Сен Томас“. Хората почти се блъскаха пред вратата. Весело се поздравяваха, изпълнени с радостно очакване за предстоящата вълнуваща вечер. Мъжете се шегуваха, а жените се смееха, смущавайки спокойствието на нощта.