Ленкур се приближи към него и също погледна навън.
— Кардиналът чака на седлото — рече той. — Другите двама са благородници от свитата му. Срещал съм ги в Кардиналския дворец.
— Значи Рошфор го няма — отбеляза Ла Фарг.
Носейки гордо рапирата си „Папенхаймер“ той беше облечен както обикновено с дреха от черна кожа, без ръкави, нахлузена върху червен дублет, същия на цвят като ешарфа, който пристягаше кръста му. Бялата му брада беше добре оформена. Но лицето му беше в белези — по него бяха останали следи от битката в Лисичарника и от злощастното му падане отвисоко. Цялото тяло го болеше.
— Да — потвърди Ленкур. — Без Рошфор са.
— Двамата с него служим на един господар. Но се чувствам по-добре, когато зная къде е и с какво се занимава. Той прилича на бясно куче, което човек не би желал да обикаля около градината му…
Арно дьо Ленкур потвърди казаното, след това обърна глава към Сен Люк, когато той заяви:
— Може би Рошфор е много зает с Италианката…
Мелезът се беше изтегнал на леглото, в сянката, настрана от останалите трима. Неподвижен, с нахлупена над очите шапка и скръстени на гърдите пръсти, до този момент сякаш дремеше. Щом Ленкур и Алмадес придружаваха Ла Фарг, неговото присъствие не беше необходимо и той знаеше това. Но Кардиналът специално пожела да присъства и той. Неизвестно защо.
При споменаването на италианската шпионка, Ла Фарг изрази несигурността си.
Остриетата нямаха новини от Алесандра, откакто Сен Люк я залови. След това тя беше отведена в Бастилията, после — тайно преместена другаде. Така че, ако господин Дьо Лафмас продължаваше да я разпитва, това не се случваше в „Шатле“.
— Бъдете сигурни — каза Ленкур изключително сериозно, — че Италианката не е прекарала повече от две-три нощи в една и съща килия. Щом Кардиналът ви държи в неведение за мястото, където е затворена, то най-вероятно причината е, че не е затворена никъде…
Сен Люк живо се изправи и седна на ръба на леглото.
— Значи, предполагате, че е освободена? — учуди се той и повдигна кръглите очила на носа си.
— Казвам, че не бих се изненадал да науча…
— Но как, по дяволите?
Ленкур безпомощно повдигна рамене и рече:
— Италианката никога не играе карта, ако не държи още по-силна в ръкава си. Завръщайки се в Париж, след като се измъкна от нападението на драките, тя знаеше, че рискува отново да бъде арестувана. Съмнявам се, че не е взела предпазни мерки.
Ла Фарг и Сен Люк размениха погледи, докато бившият шпионин на Кардинала се зарея в мислите си. Алмадес продължаваше безмълвно да следи какво става в двора.
— Влизат — обяви той.
След това погледна към хоризонта, където се събираха облаци, по-тъмни от нощта. Видя в далечината първите светкавици от бурята, която в този момент се стоварваше над Париж.
Надвесен през прозореца на третия етаж, Марсиак изви тяло, за да изложи лицето си на благодатния дъжд, който, след дълга засуха, се изливаше над столицата. Със затворени клепачи, той се усмихваше и дишаше с пълни дробове. Вятърът, който духаше, и мълниите, които трещяха, изобщо не го притесняваха.
— Господи Боже, колко е хубаво! — възкликна той. — Понякога няма нищо по-прекрасно от бурята…
— Силно казано — възрази му Анес и като го хвана за яката, го дръпна вътре. — Ако обичаш, не се показвай толкова…
Тя затвори прозореца.
— Не се безпокой — рече гасконецът и изтри лицето си с ръка. — Ханджията ми каза, че нашият човек няма да се върне преди полунощ.
Той беше целият мокър, разгърден и щастлив.
— Откъде знае? — поинтересува се баронеса Дьо Водрьой.
Марсиак безпомощно присви рамене.
— Не се сетих да го питам — призна той. — Но изглеждаше абсолютно сигурен…
Анес вдигна очи към небето и погледна умолително нагоре. Беше облечена като ездачка — ботуши, панталони до коленете, бяла риза, стегнат корсет от червена кожа, — а буйните ѝ черни коси бяха привързани с дълга панделка. На кръста ѝ висеше рапира, чиято елегантност често беше причинявала гибелни изненади.
Изтрещя мълния и стъклата на прозорците потрепериха, а носещата конструкция едва не се разклати. Намираха се непосредствено под таванското помещение.
— И освен това — настоя гасконецът, — нали Балардийо бди долу на улицата?
Младата жена трябваше да се съгласи:
— Така е. Балардийо стои на пост… Слушай, да си изпълним задачата и бързо да се връщаме в двореца, искаш ли? Впрочем вече трябваше да сме свършили.
— Добре, госпожо баронесо.