Влязоха през най-близката врата, тази на кухнята. Двамата мъже седнаха и след като помолиха Наис да излезе, старият благородник разказа на Ленкур всичко. Последният слушаше внимателно, понякога кимаше и запомняше всеки детайл.
— Едно е неоспоримо — заключи той накрая, — този памфлет е много характерен за стила на кралицата майка.
Прогонена от кралството и заточена в Брюксел, съпругата на Анри IV и майка на Луи XIII беше сприхава старица, която не успяваше да скрие гнева си, че големият ѝ син брутално я е отстранил от властта и покровителства Ришельо. Тя интригантстваше, мечтаеше за отмъщение и възлагаше всичките си надежди на другия си син — Гастон Орлеански, наречен „монсеньор“, когото се надяваше да види на трона.
— Прав сте — призна капитанът на Остриетата.
— А бихте ли ми показали това шифровано писмо?
— Ще можете ли да го разчетете?
— Вероятно. Някога бях един от секретарите шифровчици на Кардинала.
Ленкур взе писмото, което Ла Фарг му подаде, и бързо го прегледа. Текстът представляваше поредица — без пунктуация и без нови редове — от символи, повечето от които се използваха в алхимията.
Бившият шпионин на Кардинала се усмихна.
— Шифърът е много прост. Всеки знак е определена буква, това е всичко.
— Само с един поглед ли успяхте да установите истината? — запита Ла Фарг и изгледа възхитен младежа.
Но шпионинът като че ли не го чу.
— Вероятно някои знаци се отнасят за често произнасяни думи. Или за известни личности. Няма нищо сложно… Вижте, ето този знак се повтаря неведнъж. Вероятно е буквата а или е, ако текстът е на френски. И този. Срещам го няколко пъти, бих казал, че е съгласна: р, с или т например…
С блеснали очи, Ленкур не криеше вълнението си, което не беше обичайно за този обикновено толкова сдържан и трезв младеж.
— Един момент — рече той.
Незабавно стана, грабна от камината малката тетрадка, която Наис използваше за пазарски сметки, откъсна страница, отново седна и с огромно внимание се зае да разчита шифрованото писмо. Погледът му се плъзгаше от един лист към друг, докато ръката му бързо пишеше, сякаш следваше някакъв свой собствен живот. Устните му бяха присвити, челюстите — стиснати, а чертите на лицето му — изопнати от напрежение.
— По-лесно е, отколкото предполагах — рече той.
— Защо?
— Защото познавам този шифър.
Ла Фарг откри неподозирани таланти у Ленкур, чието значение той явно беше подценил. Изминаха няколко минути в трескаво мълчание, прекъсвано само от драскането на писеца по хартията.
— Готово! — заяви изведнъж младият мъж, който подаде на Ла Фарг писмото и разчетения текст. — Може би ще ви е трудно да разгадаете почерка ми, но се надявам, че няма да закъснеете за Кардиналския дворец.
Беше почти накрая на силите си, но не проявяваше нито излишна гордост, нито задоволство.
Усмихнат, капитанът на Остриетата стана и възхитено погледна към Ленкур, за когото си беше променил мнението.
— Преди малко пожелахте да ви отделя време — каза той. — Каква беше причината?
— Имам начин да се приближа до херцогиня Дьо Шеврьоз.
— Как?
Младежът разказа за кавалера Дьо Мирбо, за предложението му и за поканата, която му отваряше дверите към палата на Шеврьоз.
— И смятате да се възползвате от тази покана — заключи Ла Фарг.
— Да.
Старият благородник помисли, претегли всички аргументи за и против.
— Добре — заяви той след малко. — Но бъдете особено внимателен.
— Разбира се.
— Отваряйте си очите и наострете уши, но се дръжте съвсем естествено. Спомнете си заповедта на Кардинала: за нищо на света не бива да събуждаме подозрителността на херцогинята. Не подслушвайте зад вратите, не надзъртайте през ключалките и не задавайте недискретни въпроси.
— Добре.
— Най-вече, пазете се от херцогиня Дьо Шеврьоз. Няма да сте първият, когото тя погубва…
Ла Фарг отиде при Алмадес, който търпеливо го чакаше на двора с двата оседлани коня, но в същото време някаква карета влезе през портата, отворена пъргаво от Гибо, независимо че куцукаше с дървения си крак.
— Кой пристига? — запита капитанът на Остриетата — Чухте ли да споменава името си пред поста?
— Не — призна испанският учител по фехтовка. — Но рядко съм виждал господин Гибо толкова пъргав.
Теглена от красив впряг, каретата спря пред тях и те разбраха защо портиерът така се старае, щом видяха маркиз Д’Обремон да слиза. Мъж на честта и на дълга, той носеше едно от най-уважаваните и най-знатните имена във Франция. Също така беше последният приятел, който Ла Фарг имаше на този свят. Шейсетгодишен, колкото него, Д’Обремон изглеждаше добре, с посивели коси, с горда походка и с отмерени жестове.