Двамата с капитана на Остриетата се прегърнаха сърдечно. Не се бяха виждали, откакто маркизът погреба големия си син.
— Приятелю — рече Ла Фарг, чиито очи грееха от радост, — не можете да си представите какво удоволствие…
— Благодаря, приятелю, благодаря… Аз също съм изключително щастлив, че пак ви виждам.
Някога бяха трима неразделни другари: Ла Фарг, Д’Обремон и Лувесиен. Братя по оръжие, те се бяха сражавали заедно в гражданската и в религиозната война, които потопиха в кърви кралството, след това подпомогнаха благородника от Беарне да се качи на трона на Франция и да стане крал Анри IV. Когато баща му почина, Д’Обремон се отдаде на семейните задължения, налагани от знатния му произход. Двайсет години по-късно обаче най-големият му син, който тогава се числеше към кралските мускетари, трябваше да последва Лепра и да се присъедини към Остриетата. Младият мъж имаше бунтовен и авантюристичен дух. Той се отдалечи от баща си и прие името на скромно владение, собственост на майка му — владението Бретвил. Едва след като загина, Ла Фарг научи, че е бил дете на стария му приятел.
— Простете ми, че пристигам така неканен — рече Д’Обремон. — Но не можех да ви напиша това, което имам да споделя…
— Какво се е случило? — обезпокои се капитанът на Остриетата.
— Да влезем вътре, ако обичате!
Изтощена от безсънната и изключително динамична нощ, Анес се качи в стаята си и легна. С огромно удоволствие тя се сгуши под чаршафа и вече заспивайки, долови в просъница, че някаква карета влиза в двора. След това затвори очи и имаше чувството, че току-що се е унесла, когато някой почука на вратата.
— Госпожо… Госпожо!
Беше Наис, гласът ѝ долетя от коридора и не успя да изтръгне девойката от блаженството на дрямката.
Сложила възглавницата върху главата си, Анес произнесе нещо, което напомняше на неразбираемо грухтене, а то не подхождаше на възпитанието на една баронеса Дьо Водрьой.
— Госпожо… Госпожо… Трябва да дойдете, госпожо…
— Остави ме да спя, Наис…
— Спите ли?
— Махайте се!
Свенливата Наис се поколеба, тъй като последва мълчание, и Анес напразно се обнадежди, че е победила.
— Господин Дьо ла Фарг ви вика, госпожо!… Чака ви. И не е сам…
— Кралят на Франция ли е с него?
— Хм… Не.
— Папата ли?
— Не.
— Турският султан?
— Не, но…
— Тогава — спя.
Анес се обърна в леглото, прегърна възглавницата и на устните ѝ грейна сияйна усмивка, когато отново се предаде в обятията на съня.
Но Наис обяви неумолимо:
— Той е с маркиз Д’Обремон, госпожо.
Ла Фарг и Д’Обремон се намираха в личния кабинет на капитана на Остриетата. Слизайки по стълбата, Анес стегна с кожена панделка дългата си черна коса и побърза да се присъедини към тях. Все пак спря за малко пред вратата, колкото да се увери, че изглежда добре, и да си поеме дъх. След това почука, влезе, поздрави маркиза, когото познаваше, седна след поканата на Ла Фарг и зачака.
Старият благородник даде знак с глава на приятеля си, че вече може да говори.
— Госпожо, пристигнах днес да потърся помощ и съвет от господин Дьо ла Фарг, който, след като ме изслуша, реши, че вие можете да ми бъдете по-полезна.
— Разбира се, ще се постарая, господине.
Анес изпитваше огромно уважение към честния и горд аристократ, към бащата, когото съдбата жестоко уязви, тъй като синът му беше убит, преди двамата да се сдобрят. Както всички останали Остриета, тя се чувстваше някак си виновна пред него.
— Отнася се до сина ми…
Анес се учуди. Нима маркизът отново говореше за Бретвил?
— За по-малкия ми син, ако трябва да уточня. За Франсоа, кавалера Д’Омбрьоз.
— Не служи ли той сред Черните гвардейци?
— Така е, госпожо.
Черните гвардейци бяха една от най-престижните кавалерийски части в кралството. Кралят ги издържаше, макар те да не принадлежаха към военния му дом, и назначаваше офицерите. Тези старателно подбирани благородници служеха на Сестрите на Сен Жорж, знаменитите шатленки. Бяха охрана на монахините, чиито тайнствени ритуали, вече два века защитаваха Франция и трона срещу драконите. Облечени целите в черно, те ги пазеха, придружаваха ги и при специални случаи изпълняваха опасни мисии.