— Ето какво — продължи Д’Обремон. — Синът ми изчезна и днес не зная дали е жив, или мъртъв.
Младата баронеса Дьо Водрьой погледна въпросително към Ла Фарг, който ѝ каза:
— Преди три седмици кавалерът заминал на експедиция с няколко ескадрона от гвардейците. Трябвало да отиде в Елзас, преди да се отбие в Рейнската област.
Елзас не беше френска територия. Анес си помисли, че тази експедиция е била съпровождаща някого мисия или тайна военна операция. Дори да не е било така, районът си оставаше крайно опасен. Там бушуваше война. Войските на империята и шведите се сражаваха за градовете, а в същото време банди от наемници върлуваха из селата.
— Франсоа не ми каза нищо особено — уточни маркизът. — Тъй като разбирах, че върши нещо тайно, не го разпитвах излишно. Несъмнено, дори беше споделил повече, отколкото му бе разрешено… Но бях наясно, че работата му е изключително важна и много отговорна. Подозренията ми се потвърдиха, когато научих, че преди да потегли, Франсоа дълго се молил на гроба на брат си…
Усещайки, че прелива от вълнение, Д’Обремон замълча.
— Оттогава — поде Ла Фарг — кавалерът въобще не се е обаждал. Маркизът се е опитал да разбере истината от Сестрите на Сен Жорж, но разследването му е останало безрезултатно. Не са му отговорили нищо. Мънкали са уклончиво.
— Все същите тайни, все същото мълчание и същите лъжи — рече Д’Обремон с треперещ от гняв глас. — Зная, че ме мамят. Че крият нещо… Нима нямам право да разбера какво се е случило с Франсоа?
Анес погледна право в очите стария благородник, който вече беше изгубил един син и сега се боеше за съдбата на втория.
— Да — отсече тя. — Имате право.
— Естествено — намеси се капитанът на Остриетата, — няма да постигнем нищо, ако се обърнем към Кардинала…
— … тъй като настоятелката на шатленките е негова племенница — завърши мисълта му младата баронеса.
— Дали да не потърсим направо помощта на краля…
— Само в краен случай! — заяви маркизът. — Трябва да служим на кралете, а не да ги молим за едно или за друго. Пък и какво мога да му кажа?
Настъпи мълчание.
Анес се обърна към Ла Фарг, който, без да я задължава, очакваше тя да вземе решение.
— Господине — рече девойката на маркиза, — не мога да ви обещая нищо. Но докато бях послушница, запазих някои познанства сред Сестрите на Сен Жорж. Ще се срещна с тях и може би ще узная онова, което очаквате.
Д’Обремон ѝ се усмихна с искрена благодарност.
— Благодаря, госпожо.
— Не хранете особени надежди, тъй като не…
— Достатъчно е да се уверя, че синът ми е жив, госпожо. Само да зная, че е жив…
Веднага след като маркиз Д’Обремон си тръгна, Анес нареди да ѝ оседлаят кон. Трябваше да побърза, ако искаше да стигне до точното място, преди да падне мрак. Ла Фарг отиде при нея в конюшнята, докато Андре подготвяше Смелата — любимата кобила на младата и буйна баронеса.
— Зная, че не ти е лесно, Анес.
Те стояха един до друг и гледаха с блуждаещи погледи коняря, който изключително много се стараеше.
Младата жена леко кимна с глава.
— Зная, че не ти е лесно да възстановиш връзката си с Белите дами — поде отново Ла Фарг. — И искам да ти благодаря.
Тъй като се обличаха винаги в бяло, „Белите дами“ беше едно от прозвищата на Сестрите на Сен Жорж. Наричаха ги също шатленки — по името на основателката на техния орден, света Мари дьо Шател.
— Не е необходимо да ми благодарите, капитане.
— Естествено, маркизът не си дава сметка за благодеянието, което му правите, но…
— Остриетата му дължат услуга, не сте ли убеден?
— Разбира се.
Един от конете, които Алмадес държеше за юздите, изцвили в двора.
— Трябва веднага да отида в Кардиналския дворец — заяви Ла Фарг. — На добър път, Анес.
— Благодаря, капитане. Ще се върна утре.
Херцогиня Дьо Шеврьоз беше родена Мари дьо Роан-Монтбазон.
През 1617-та, на петнайсет години, тя се омъжи за Шарл дьо Люин, маркиз Д’Албер. Той беше с двайсет и две години по-възрастен от нея, радваше се на благосклонното отношение на краля и получаваше длъжности, богатства и почести въпреки скромната си интелигентност. Назначена за суперинтендантка10 в дома на кралицата, младата, красива и жизнерадостна маркиза Дьо Люин се хареса на Анна Австрийска, която скучаеше. Между тях се зароди искрено приятелство, а същевременно кралят започна да пренебрегва съпругата си и смяташе, че Мари упражнява лошо влияние върху нея. Вярно беше, че суперинтендантката не бе особено плашлива и с удоволствие се отдаваше на забавления. Докато мъжът ѝ се издигна до херцог и конетабъл11, тя стана любовница на най-малкия син на херцог Дьо Гиз, Клод Лотарингски, принц Дьо Жоанвил и херцог Дьо Шеврьоз. Люин загина през 1622 г., по време на военна кампания в Южна Франция срещу хугенотите. Тогава Мари беше на двайсет и една години. Въпреки враждебното отношение на краля, тя все пак запази мястото си редом с кралицата. Една вечер измисли поредната игра и двете си устроиха гоненица по коридорите на Лувъра. Анна Австрийска падна и след два дни направи принудителен аборт. Тази трагична загуба предизвика кралския гняв. От този момент младата вдовица изпадна в немилост и бе изгонена от двора.