— Разказаха ми много хубави неща за вас, господине.
— Кой?
— Не ви ли харесва самият факт?
— Напротив, госпожо. Но тъй като не зная кой ме цени толкова…
— Е добре, на първо място — херцогът. Но, разбира се, моят съпруг е крайно благосклонен към всеки, който също като него идва от Лотарингия. Оттам сте, нали, господине?
— Така е, аз…
— Да, да… Обаче особено ласкаво за качествата ви се изказа господин Дьо Шатоньоф…
Шарл дьо л’Обепин, маркиз Дьо Шатоньоф, беше пазителят на печата на кралството, което ще рече едно от най-влиятелните лица в държавата след краля и кардинал Ришельо.
— Господин Дьо Шатоньоф е сред най-верните ми приятели. Беше ли ви известно това?
След като изрече тези думи и за последен път се погледна в огледалото, херцогинята стана и се обърна към Ленкур. Той беше поразен от красотата ѝ, буйните ѝ коси, млечнобелия ѝ тен, безупречния овал на лицето ѝ, блясъка на очите ѝ и от съвършенството на карминените ѝ устни. В държанието ѝ се чувстваше някаква весела дързост, която провокираше събеседника.
— Уви, трябва да тръгвам — рече тя със съжаление. — Преди половин час кралицата ми изпрати вест, че иска да ме види в Лувъра — тя му подаде ръката си за целувка. — Върнете се още тази вечер, господине. Или по-добре, не, елате утре. Точно така, утре. По същото време. Имате възможност, нали?
Ленкур се готвеше да отговори, но тя вече не му обръщаше внимание.
Изчезна през една врата, оставяйки младежа сред облак от пудра и парфюм, изложен на леко подигравателните погледи на камериерките…
Когато се върна от Кардиналския дворец, Ла Фарг намери Лепра, който беше сам в залата, използвана за щаб. Мускетарят правеше упражнения, за да раздвижи раненото си преди месец бедро, което беше доста сковано. С ботуши, панталони до коленете и по риза, той се потеше, не се щадеше, клякаше отривисто, изправяше се и така до безкрайност.
Спря, когато видя, че капитанът влиза.
— Трябва да говоря с теб, Антоан.
— Разбрано.
— В кабинета ми, ако обичаш.
Задъхан, Лепра кимна с глава, препаса бялата си рапира, грабна пешкир, за да избърше врата и лицето си, а през това време Ла Фарг се вмъкна в личния си кабинет. Лепра го последва, обличайки дублета си, и с още влажно чело запита:
— Какво има, капитане?
— Седни.
Мускетарят се подчини и зачака. Разположен зад бюрото си, старият благородник като че ли се чудеше как да започне, затова зададе въпрос:
— Какво става с бедрото ти?
— Още ме наболява, но не се оплаквам.
— Сражението срещу черните драки беше знаменито, нали? — малко пресилено се пошегува Ла Фарг.
— Така си е! — потвърди Лепра.
Настана мълчание, което се проточи…
Най-после капитанът на Остриетата изрече с възможно най-сериозен тон:
— Имам намерение да ти поверя мисия, Антоан. Специална мисия, опасна, така че можеш да откажеш, след като ти изложа фактите. Ще те разбера. Всички ще те разберат…
Повече заинтригуван, отколкото обезпокоен, мускетарят присви клепачи.
— Първо прочети това — каза Ла Фарг и му подаде някакъв ръкопис.
— Какво представлява?
— Дешифрираното тайно писмо, намерено у Гере.
Лепра свъси вежди, докато се мъчеше с неразбираемия почерк на Ленкур.
Писмото започваше с поздрави от Катерина Медичи към госпожа Дьо Шеврьоз. След това, в крайно високомерен стил, кралицата майка засвидетелстваше на херцогинята приятелството си и пожелаваше успех на всичките ѝ начинания, включително на „някои лотарингски дела“. Тя твърдеше, че иска да помогне на „скъпата си приятелка“, и за тази цел оставяше на нейно разположение френски беден благородник, „верен и способен мъж, който ще може да ви направи големи услуги“. Това се отнасяше за приносителя на писмото, Гере, а кралицата майка му беше изготвила доста подробен физически портрет. Тя уточняваше, че човекът първо ще отиде в Лотарингия, после ще пристигне в Париж и всяка вечер ще чака в „Бронзовия меч“ с пръстен с опал на ръката, както предварително е уговорено с него. Кралицата майка завършваше писмото си, изтъквайки несигурното си финансово положение, от което се оплакваше не заради себе си, а заради жените и мъжете, които я бяха последвали в изгнанието. Накрая следваха обичайните любезни формули.
— Е? — запита Ла Фарг. — Как ти се струва?
Лепра се намръщи.
— Не си е заслужавало труда да го разшифровате.