Действително Лепра физически страшно приличаше на мъжа, чиято идентичност имаше намерение да си присвои. Обаче сходството в чертите нямаше да излъже някого, който лично се е срещал с Гере. Мускетарят беше наясно, че ако го разкрият, ще умре след жестоки мъчения…
„И така — философстваше той наум, докато продължи да плиска лицето си с вода. — Ако никой не те убие днес, знаеш какво те чака утре…“
На гърба му рансата бе разстлала огромно мораво и грапаво петно. Някой ден тя щеше да го завлече в гроба и вече отслабваше силите му — доказателство за това беше раната на бедрото, която не заздравяваше.
„Колко време ти остава? — запита се Лепра. — И най-вече, още колко време ще можеш да пазиш своята тайна?“
Той се изправи и тъжно се усмихна на отражението си в огледалото.
„Тайната, която те разяжда…“
Чувстваше се безпомощен.
Анес пристигна привечер. Абатството беше разположено сред тихата провинция, далеч от оживените пътища, заобиколено бе от поля, гори и ферми, които му носеха приходи. Все още на седлото, младата баронеса известно време разглеждаше отвисоко красивите сгради и белите забулени силуети, които се мяркаха зад стените на светата обител. Спомените за нейното послушничество при Сестрите на Сен Жорж нахлуха в съзнанието ѝ. След това тя леко смушка коня с шпори, а в същото време камбаната, призоваваща монахините за молитва, проряза падащия мрак.
Поканиха я да почака в двора, където остана сама, изложена на любопитните погледи и шушуканията на минаващите сестри. От опит знаеше, че абатството е своеобразен малък свят и тук новините се разпространяват мълниеносно. Нямаше съмнение, името ѝ вече вървеше от уста на уста и всички знаеха, че е пожелала да се срещне с поднастоятелката. Дали си спомняха за нея? Може би. Както и да е, вероятно мотивът за посещението ѝ занимаваше целия кошер…
Крайно доволна от ефекта, който присъствието ѝ и костюмът ѝ за езда произведоха, особено сред някои от послушниците, надничащи зад колоните, за да я огледат по-добре, Анес се престори на безразлична и зачака търпеливо. Остър пристъп на кашлица въдвори ред сред девойките, а появата на поднастоятелката много бързо ги разгони.
Майка Еманюел дьо Серне беше около шейсетгодишна енергична жена с волево лице и прям поглед. Зад нея вървяха две сестри. Тя се усмихна нежно на Анес, прегърна я и я целуна по двете бузи. Младата жена отговори със същата топлина на тази проява на близост.
— Мари-Анес! Отдавна не сме ви виждали… Последното ви писмо пристигна преди повече от месец!
— Остриетата отново се събраха, майко.
— Наистина ли? Кога?
— Точно преди около месец.
— Не знаех… Все така под командването на този стар благородник ли?
— Капитан Дьо ла Фарг, да.
— Доволна ли си?
— Бога ми… — отговори Анес с леко виновна усмивка.
— Чудесно, чудесно… Но дано някой удар с рапира не те накара да съжаляваш, че не си приела кръста!
— Трябва да е много жесток и гибелен удар, майко…
Поднастоятелката хвана Анес под ръка и двете тръгнаха към галерията в двора. Поклащайки укорително глава, старата жена рече:
— Интриги. Кавалкади. Дори дуели… Ти винаги си обичала това, Мари-Анес…
— И момчета. Забравяте момчетата, майко.
Поднастоятелката се засмя.
— Да. И момчетата… Знаеш ли, че някои от по-дълго пребивавалите тук все още наричат бръшляна по северната стена „бръшляна на Анес“?
— Не съм прескачала толкова често…
— Да кажем по-скоро, че невинаги са те залавяли…
Двете продължиха да разговарят и напуснаха двора, за да влязат в градината, пред чийто вход поднастоятелката направи знак на сестрите да спрат. Когато се отдалечиха от тях с младата баронеса, тя сподели:
— Една от двете ме шпионира. Не зная коя. Но какво да се прави? Настоятелката продължава да не ми се доверява. След като минаха толкова години…
Някога майка Еманюел ръководеше Сестрите на Сен Жорж. Но вследствие на тъмни комбинации бе изместена от сегашната настоятелка, която беше от рода на Ришельо. От този момент орденът стана повече или по-малко верен инструмент на политиката на Кардинала, за голямо огорчение на Рим. Болонският конкордат обаче даваше на краля огромни права, вече той посочваше абатите и абатисите.
— Какво мога да сторя за теб, Мари-Анес? Тъй като не ми се вярва да си дошла, за да ми кажеш, че имаш намерение да продължиш послушничеството си…
Баронесата се усмихна, като си помисли, че навремето беше много близо до това да се обрече на монашеството, а после разказа за безпокойството на маркиз Д’Обремон, за посещението му при Остриетата и обещанието, което тя му е дала.