Поднастоятелката се замисли.
— Говориш за експедиция в Елзас, така ли?… Да, струва ми се, че чувах да се споменава за нея. Мисля, че целта беше да се унищожи някакъв могъщ дракон. И както можеш да се досетиш, вълчица водеше хайката.
Сред шатленките съществуваше малък кръг изключителни сестри, които, със специалното разрешение на папата, владееха еднакво добре както магиите, така и рапирите, за да се борят срещу драконовата опасност. Наричаха ги вълчиците, тъй като щабът им се намираше в замъка Сен Лу13, недалеч от Поатие. Названието им се дължеше най-вече на това, че бяха самотни и безмилостни ловци. Ако Анес беше приела монашеството, тя непременно щеше да стане вълчица.
— Не зная никакви подробности за тази история — продължи майка Еманюел. — И най-вече нямам понятие какъв е резултатът от експедицията… Но ако желаеш, мога да се осведомя и скоро да те информирам какво съм открила…
— Благодаря ви, майко.
— Обаче… Обаче се пази, Мари-Анес. Настоятелката бързо ще научи причината за идването ти тук и се съмнявам, че ще погледне благосклонно на намесата ти в делата на ордена…
На улица „Сен Томас дю Лувър“ в кабинета на специалиста по магии в бляскавия дворец на Дьо Шеврьоз, мъжът се наведе, за да разгледа рисувания портрет, който му показваше херцогинята. Висок, слаб и призрачно блед, той изглеждаше на около петдесет и пет години. Носеше черна роба на учен и черна барета със завити и с назъбени краища.
— Вижте, маестро — рече госпожа Дьо Шеврьоз.
Той беше специалистът ѝ по магии и упражняваше върху нея коварно и огромно влияние. Херцогинята вярваше, че се нарича Модюи, че е италианец и дълги години е учил и практикувал окултно изкуство в чужбина. Истината беше, че е дракон и агент на Черния нокът.
Докато изследваше портрета на пламъка на свещ, херцогинята сипа две чашки златиста течност с упойващ аромат. Когато чу звънтенето на кристала и усети миризмата на бляна, ноздрите на Алхимика се разшириха и алчно желание заблестя в хищния му поглед, а връхчето на розовия му език облиза лакомо устните. Но той възвърна контрола над себе си, успя да скрие жаждата, прерастваща в необходимост, и с ръка, която въобще не трепереше, пое чашата, сякаш разсеяно, без да откъсва очи от нарисуваното. Отпи глътка и тръпка върховно удоволствие го принуди за миг да притвори клепачи.
— Трябва скоро пак да ми донесете от този лотарингски еликсир — рече госпожа Дьо Шеврьоз.
— Разбира се, госпожо.
— Ще ми разкриете ли някой ден кой ви го осигурява?
— Госпожо, възможно ли е да съществува специалист по магии, който да няма своите тайни?
Тя се усмихна, стана, разходи се из стаята и с безразличие огледа книгите по магия и различните алхимични и езотерични предмети, които бяха изложени там.
След това запита:
— Е? Какво мислите за откритието ми? Мога да ви уверя, че този портрет е съвсем достоверен…
Алхимика от Сенките се намръщи.
— Съгласен съм, госпожо. Тази млада жена е много красива. Няма да успее да излъже никого.
Херцогинята очакваше подобна реакция и беше приготвила един трик. Усмихната, тя извади парче хартия, оформено като театрална маска, и го постави върху портрета.
— А сега, маестро?
Специалистът по магии отново погледна към рисунката и не успя да прикрие учудването си.
— Великолепно!… — възкликна той, а после по лицето му премина сянка. — Но ръстът? Силуетът?
— Напълно си съответстват — успокои го госпожа Дьо Шеврьоз.
— Както и косите… Къде се крие това съкровище?
— Тук е, при мен, от няколко дни. Ще ви я представя скоро, по време на вечерята, която предвиждам.
— Ще бъде ли способна…
— Аз отговарям за нея.
— При условие че тя се съгласи.
— Кой може да откаже на кралицата?…
Алхимика присви устни в една от редките си усмивки, които винаги изглеждаха изпълнени с жестокост.
— Да, разбира се… — рече той. — Остава да измислим как протежето ви да се вмъкне сред антуража на кралицата. Какъв е планът ви да успеете?
— Чрез маркиза — отговори херцогинята, леко раздразнена. — Или чрез моя съпруг, херцога… Ще видим.
— Времето тече, госпожо. Ако всичко не е готово за големия бал, който скоро ще организирате в Дампиер…
— Отлично зная, господине. Отлично зная… Искате ли още малко златен блян?
От цял час вече Лепра чакаше. С обикновена рапира на кръста, той носеше дрехите и бижутата на Гере, чийто пръстен с красив опал красеше лявото му кутре. Естествено, беше оставил рапирата си от драконова кост и стоманения пръстен с печат на Остриетата, както и всичко, което можеше да навреди на новата му фалшива самоличност. Надяваше се да е успял да постигне преобразяването. Защото, макар да нямаше никакво съмнение, че херцогиня Дьо Шеврьоз не познава Гере, не можеше да се каже същото за онези, които я заобикаляха и обслужваха.