Още веднъж огледа общото помещение на кръчмата. Седнал край една маса, той не криеше опала на кутрето си, но и не го показваше прекалено демонстративно, за да си няма неприятности. Без да представлява гнездо на злосторници, „Бронзовият меч“ не се радваше на особена посещаемост. Разположена извън предградието Сен Жак, на по-малко от половин час път от хана, където беше отседнал Гере, кръчмата беше освободена от парижките такси и наредби. Виното беше по-евтино, а освен това тук сервираха и след вечерния час, чак до полунощ.
Така беше всяка вечер, с изключение на онзи злощастен ден, в който кръчмарят заминал за погребението на свой близък в Тур и турил ключа на заведението. Лепра научи това, слушайки разговора на двама постоянни посетители, и си обясни защо Гере се бе прибрал по-рано от обичайното и бе изненадал Анес и Марсиак в стаята си. Следователно едно затваряне по извънредни причини стана повод за гибелта му.
„Понякога животът и смъртта зависят от нещо крайно незначително“, помисли си Лепра.
Играейки си разсеяно с опала, който беше знакът му за разпознаване, той не реагира, когато благородникът, току-що седнал до него, го запита, без да го погледне:
— Добре ли пътувахте от Фландрия?
— Пристигам от Лотарингия.
— Взехте ли мерки да не ви проследят?
— От Нанси ли?
— Кардиналът има очи и уши навсякъде.
Лепра огледа събеседника си. Слаб и рус. Великолепно очертани мустаци и брадичка. Елегантно облечен в бежов дублет, но без каквато и да било показност. Симпатичен.
Мускетарят сведе поглед към ръцете на благородника, който му показа опала на кутрето си и рече:
— Изчакайте малко, а после елате в задния двор.
Той веднага стана и излезе, след като плати каничката вино, до която не беше се докоснал.
Лепра го последва пет минути по-късно.
В мрака трудно намери тесния сводест пасаж, който трябваше да го отведе зад кръчмата. Не виждаше нищо и не познаваше мястото. Инстинктът му подсказа, че нещо не е наред. Нима го бяха разкрили? За миг си помисли да се откаже, да тръгне назад, да се върне в двореца на Ястреба.
Въпреки всичко продължи напред.
Щом пристъпи в двора, падна повален от юмручен удар.
В Париж всяка сграда имаше табела. Естествено, това се отнасяше за магазинчетата и кръчмите, но също и за жилищата, които се различаваха едно от друго по този начин, понеже по онова време нямаше номера. Табелите сочеха адресите на търговските и на частните помещения: Улица Сен Мартен, където виси табелата Червеният петел. Всичко това обаче се отнасяше само за простолюдието. Все още притежавани единствено от аристократи по времето на Луи XIII, градските дворци нямаха табели. Те носеха името на собственика; често фронтоните бяха украсени с престижни гербове и това беше достатъчно: Дворец Шатоньоф, Улица Черупчеста. Или дори Дворец Шеврьоз, Париж.
Парижките улици бяха окичени с безброй табели от многоцветно дърво, които издигаха престижа на столицата и ѝ придаваха изключително приятен вид, когато времето беше хубаво. Изображенията на табелите бяха различни — светци, френски крале и други религиозни и светски личности; инструменти, оръжия и сечива; дървета, плодове или цветя; животни и разни фантастични създания — които обаче, като цяло, не свидетелстваха за размах на въображението, нито за вкус към оригиналното. Между Упоритият кон или Виверната с ръкавици, имаше десетки заведения Оловният войник или Златният лъв. Най-учудващото беше обаче, че табелите на магазините почти никога не даваха никаква представа каква търговия се извършва в тях. Нямаше ботуши при обущарите, нито наковални при ковачите. Само кръчмите особено държаха да се отличават по „марката“ — купа сено или наръч сплетени клони.
Независимо че бяха полезни и развеселяваха мрачния градски пейзаж, по вина на продавачите, които даваха мило и драго да си направят реклама, табелите често имаха огромни размери. Железните съоръжения, които ги поддържаха, нерядко достигаха цял тоаз, или около два метра. Като имаме предвид широчината на една обикновена парижка улица, случваше се някоя табела да стърчи до средата на пътя. Издигайки се над щандовете и над стрехите, тези табели пречеха на движението и увеличаваха хаоса по търговските улици, които бяха най-оживени. Имаше повече от триста в квартала на Халите. И почти толкова само на улица „Сен Дьони“. Каретите ги отнасяха. Конниците се опитваха да ги избегнат. Пешеходците също си удряха главите в тези дървени препятствия.