Обикновено от разсеяност.
Но не само.
— Ох!
Мъжът се обърна и видя, че върху него се строполява някаква маймунска глава, табелата го удари по челото и продължи да се люлее силно, после отново го перна, този път отзад.
Марсиак успя да я укроти.
След това спокойно, с огромно задоволство се вгледа в онзи, който с кръстосани ръце лежеше в безсъзнание в краката му.
Сценката се развиваше на улица „Жабешка“, когато пукваше зората и кварталът, както и целият Париж, се пробуждаше.
Марсиак се върна скришом в „Малките жабчета“. Къщата още спеше, тъй като беше ранна утрин и както обикновено, последните посетители си бяха тръгнали късно през нощта. Това напълно устройваше гасконеца, тъй като той се надяваше да се върне в топлото легло на Габриел, без тя да забележи, че е излизал. Готвеше се да тръгне нагоре по стълбите, с ботуши в ръка, когато чу:
— Е? Как е глезенът ти?
Той се вцепени, силно присви клепачи, после отвори едното си око, обърна глава и през широко зейналата врата на кухнята видя Габриел, която седеше сама зад масата. Тя беше обърната към него и похапваше, гледайки право пред себе си. Наметнала голям шал на раменете си, беше по риза, несресана и негримирана.
Хубава, въпреки всичко.
Гасконецът се реши да иде при нея. Ненавиждаше обясненията и упреците, но този път нямаше да избегне нито едното, нито другото. Влачейки нозе, той се стовари върху един стол.
— Глезенът ми е много по-добре, благодаря — рече той и зачака нападението.
— Къде беше? — най-сетне запита Габриел.
— Излязох навън.
— За да размениш няколко думи с Фонтен, предполагам.
Марсиак присви вежди.
— Фонтен?
— Това е името на мъжа, който наблюдаваше къщата и който също беше изчезнал, когато се събудих. Но ето че ти се появи отново. Той обаче…
— Значи знаеш.
— Че са пет или шест души, които дискретно бдят над дома ми от няколко дни ли? Да, зная. Както виждаш, не съм нито напълно сляпа, нито абсолютна идиотка. Дори момичетата бяха наясно. Единственият, който не забеляза нищо, беше клетият Тибо.
Тибо, портиерът на „Малките жабчета“, беше верен до смърт, но не особено интелигентен.
Марсиак кимна с глава.
— Добре — съгласи се. — Знаеш ли за кого работят те?
— Да. За Рошфор.
Учуден, гасконецът се взря в невъзмутимия профил на Габриел. Тя продължаваше да не му обръща внимание.
— А откъде ти е известно, че зад всичко стои Рошфор?
— Разпознах поне двама от наемните му убийци. Както и Фонтен.
— Защо не ми каза?
— Бих могла да те попитам същото… Боях се, че ще се намесиш и ще стане лошо. Не съм се лъгала, нали?
Обърканият Марсиак отначало не знаеше какво да отговори, но после реши да я укори:
— Трябваше да ме осведомиш, Габриел. Трябваше да бъда сигурен, че…
— Че Рошфор наблюдава дома ми? Добре. Рошфор наблюдава дома ми. И какво? Не би могъл да открие нищо, което не му е известно. Но сега, когато ти се разправи с един от хората му, какво ще се случи? Смяташ ли, че той няма да реагира?
— Ще говоря с него.
— Защо да те послуша, след като не обича особено Остриетата и получава заповеди само от Кардинала? Няма да удържи на изкушението да стигне до вас чрез мен. Защото не може да не се досещаш, че Рошфор се интересува от моя милост, тъй като търси скритата дъщеря на твоя капитан, нали? Естествено, нямах представа коя е тя, когато я приех, и сега не зная къде се намира, но какво значение има това?
Габриел стана, остави чинията с плодове и сирена, до която почти не се беше докоснала. Всъщност с върха на пръстите си беше изчоплила само меката част на четвъртинка бял хляб.
Тя намести шала върху раменете си, отправи се към вратата, но спря, обърна се и дълго се взира в Марсиак.
Накрая рече:
— Ще те питам нещо, Никола.
— Да?
— Ти знаеше. Знаеше, преди да посегнеш на Фонтен, че…
Той я прекъсна:
— Фонтен е жив. И здрав. Не съм убиец, Габриел. Просто го отвлякох, за да измъкна от него необходимите ми сведения…
Тя на драго сърце му повярва.
— Не се съмняваше, че той служи на Рошфор, нали? Също така беше наясно защо наблюдават „Малките жабчета“…