— Обратите на живота, госпожо.
— Разговаряме за двора в Нанси. Не смятате ли, че той е много по-красив и по-весел от френския?
— Не може да се отрече, госпожо.
Дворът на Шарл IV действително изглеждаше значително по-бляскав от двора на Луи XIII. В Нанси, в херцогския дворец, цареше безкраен и често разюздан празник, докато в Лувъра хората се отегчаваха заради срамежливия и високоморален крал, който ненавиждаше да се появява на публични места. Херцогинята беше запазила великолепен спомен от пребиваването си в Нанси, където Шарл IV я посрещна с бляскав разкош. Ленкур предположи, че именно тогава се е запознала с Од дьо Сент Аволд.
Од дьо Сент Аволд.
Разговаряйки, той не можеше да откъсне погледа си от тази девойка. Тя му се харесваше и страшно го заинтригува. Прелестно миньонче, със светлокестеняви, меки като коприна коси, със зелени очи, пълни с живот, с пухкави устни. Възможно ли бе някой да не остане запленен от нея? Не ѝ вредеше дори сравняването с божествената Дьо Шеврьоз. В известен смисъл, беше не толкова хубава, но по-очарователна от херцогинята, не толкова съблазнителна, но по-чувствена. И ако самочувствието на херцогинята прибавяше щипка триумфираща арогантност към красотата ѝ, младата Од беше запазила от девичеството си някаква крехкост, което я караше да изглежда едновременно тъжна и безгрижна.
Освен че беше съвършено, лицето на Од привличаше Ленкур, защото му се струваше познато. Беше ли я срещал в Нанси? Може би. Но името ѝ не му говореше нищо. Дали пък херцогинята не беше довела тук Од под чужда самоличност?
Ленкур се поддаде на ласкателствата на госпожа Дьо Шеврьоз, която нямаше равна в умението си да изтъква достойнствата на мъжете. Младият кавалер се опита да блесне. Прояви галантност, остроумие, чувство за хумор, изпита особено удоволствие да забавлява Од дьо Сент Аволд, чийто искрен смях го изпълваше с възторг. От час вече разговорът течеше повече от приятно, когато домоуправителят донесе някакво съобщение на херцогинята. Тя го прочете, без да прояви вълнение, стана, обеща скоро да се върне и се оттегли.
Ленкур я проследи с поглед и забеляза мъж с роба на учен и с черно боне, който я чакаше вътре в двореца.
— Кой е този? — запита той.
— Специалистът по магии на херцогинята, ако не се лъжа — отговори Од. — Но тя все още не ме е запознала с него.
Без госпожа Дьо Шеврьоз разговорът изгуби живеца си и не можеше да се разчита на госпожа Дьо Жарвил да го поддържа: уморена от жегата, тя дремеше на стола си. Младежите едновременно забелязаха това, размениха развеселени погледи и избухнаха в подигравателен смях. Госпожа Дьо Шеврьоз скоро се върна при тях. За съжаление, само за да им каже, че е заета и че поверява Од на Ленкур.
— Бъдете примерни — рече им тя и ги остави сами.
Все едно дяволът им беше подхвърлил да не съгрешават.
— Ами ако избягаме? — обади се Од дьо Сент Аволд с лукав блясък в очите.
— Не ви разбрах, госпожо?
— Отвлечете ме. Госпожа Дьо Шеврьоз остави каляска на мое разположение. Да я вземем. И да идем… Да идем на Стъргалото!
— На Стъргалото ли?
— Нали така му казват?
— Да. Но…
„Стъргалото“, близо до вратата Сент Антоан, беше едно от най-предпочитаните места за разходка на парижаните. Бедни и богати, аристократи и простолюдие, всички отиваха там, за да си починат, да се покажат, да се поразходят. Разговаряха, шегуваха се, флиртуваха. Играеха на криеница, на кегли и на дървени топки. Мястото беше особено предпочитано при хубаво време. Така че идеята на девойката не беше толкова лоша. Но Стъргалото добиваше истинския си блясък предимно в неделя, което Ленкур ѝ обясни.
— О… Съжалявам, доста неща още не зная… Много вода ще изтече, преди да се превърна в истинска парижанка, нали?
Разочарованието на Од натъжи Ленкур, който изпита огромно желание да я утеши.
— Може да отидем в градината на двореца „Тюйлери“ — чу се той да ѝ предлага.
— Наистина ли?
— Разбира се! Речено-сторено!
— Но… Как ще постъпим с госпожа Дьо Жарвил? — прошепна девойката с конспиративно безпокойство.
— Ще я оставим да си почива.
Храмовият замък, като продължаваха да го наричат, беше някогашна крепост на тамплиерите, разположена в Париж, на десния бряг, северно от квартал Маре. Предоставен на хоспиталиерите14 след разправата с тамплиерите през 1314 г.15, замъкът накрая бил продаден на Сестрите на Сен Жорж по времето на крал Франсоа I. Той все още им принадлежеше през 1633 г., около него се издигаше висока стена с бойници, а го пазеше импозантна сграда с високи кулички в четирите краища — знаменитата Кула на храма. Влизаше се по подвижен мост, а вътре човек можеше да открие всичко необходимо за живота в религиозна обител: голяма църква, двор, трапезария и спални, кухни, тавани и мазета, работилници, конюшни, зеленчукови и овощни градини, дори къщи и дюкянчета.
14
Хоспиталиерите, известни и като йоанити, са духовно-рицарски орден, наречен Малтийския орден. Основан е по времето на Кръстоносните походи през 1099 г. и съществува до днес.
15
През 1307 г. крал Филип IV Хубави арестува рицарите тамплиери и ги обвинява в содомия, манихейство и престъпни дела. На 13 октомври е задържан великият магистър на ордена Жак дьо Моле, заедно със сто и четирийсет рицари. Орденът е ликвидиран на 22 март 1312 г. на събора във френския град Виен, а на 18 март 1314 г. Жак дьо Моле е изгорен на кладата. Владенията на тамплиерите са предадени на хоспиталиерите.