Всичко това беше разположено в средновековно оградено пространство, насред Париж, на улица „При храма“, близо до едноименната врата.
След като обядваха на площад „Грев“, Марсиак и Анес влязоха заедно в Храмовия замък, но само младата баронеса беше допусната да се срещне с настоятелката. Те прекараха приятно времето си заедно, гасконецът разсмиваше Анес, като ѝ разказваше за любовните си унижения по извънредно комичен начин. Той знаеше, че тя за малко не се е замонашила при шатленките, но нямаше представа при какви обстоятелства беше поела по друг път, за да се озове накрая в редовете на Остриетата на Кардинала. Едно обаче беше очевидно: сега вече тя не питаеше толкова вярна обич към Сестрите на Сен Жорж, дори като че ли изпитваше особена злопаметност към майка Терез дьо Восамбр — настоятелката, вдъхваща страх.
Докато Марсиак се настройваше да чака, Анес беше въведена в бившата зала на капитула16. Помещението беше огромно, широко, с високи тавани, осветено от островърхи витражи. В дъното дълга маса, застлана с няколко бели покривки, се простираше край стена, украсена с впечатляващ средновековен гоблен. На него беше изобразен Сен Жорж, който побеждава могъщ дракон. В центъра на масата, с гръб към стената, под гоблена, седеше настоятелката. Висока, слаба, суха, тя имаше пронизващ поглед, подобен на взора на братовчед ѝ Кардинала. Още не беше навършила петдесет години, ръководеше Сестрите на Сен Жорж с желязна ръка и беше направила ордена по-влиятелен от когато и да било преди.
— Приближете се, Мари-Анес.
С шапка в едната ръка, а с другата хванала дръжката на рапирата, Анес дьо Водрьой направи няколко крачки, поздрави и рече:
— Сега съм само Анес, майко.
— Анес… Да, точно така. Добре, че ми припомнихте — отговори настоятелката с тон, който подчертаваше колко неприятно ѝ е това. — Не мога да забравя каква примерна послушница бяхте. Имаше толкова голям заряд във вас! Щяхте да се превърнете в чудесна вълчица!…
Крайно предпазлива, смълчана, младата баронеса Дьо Водрьой чакаше.
— Но ще дойде денят, когато ще разберете каква трябва да е ориста ви… — добави монахинята сякаш на самата себе си.
След това обяви с тържествен и нетърпящ възражения глас:
— Госпожо, вашите услуги са необходими на кралицата, така че скоро трябва да се присъедините към обкръжението ѝ. Несъмнено сте избрана заради талантите, които притежавате, както и заради способностите, проявени по време на послушничеството, от което, за съжаление, се отказахте. По тази причина сме убедени, че можем да ви имаме доверие…
Малко по-късно в двора на двореца на Шеврьоз, Ленкур с удоволствие помагаше на Од дьо Сент Аволд да се качи в каретата, когато усети нечий поглед, насочен във врата му.
Обърна се и за по-малко от секунда успя да види, как завесата на един прозорец на първия етаж закри колкото мършаво, толкова и смъртнобледо лице.
Алхимика от Сенките дръпна пердето и се отстрани от прозореца точно когато херцогинята влезе в кабинета за магии.
— Ще се срещнете с нея тази вечер — обеща му тя, — но още сега искам да ви съобщя една чудесна вест: нашето протеже скоро ще бъде част от обкръжението на кралицата.
— Какво? Толкова бързо ли?… Как успяхте?
— Провидението, господин Модюи. Провидението… Днес ме помолиха за услуга…
— „Помолиха“ ли, кой?
— Кардинал Ришельо, но посредством друго лице… Накратко, Кардиналът желае да осигуря приемането на негова близка роднина в обкръжението на кралицата.
— Кралят има право да назначава когото желае в дома на кралицата. И също така да прогонва онези, които не са му приятни.
— Но пък кралицата има право да се държи студено с наложените ѝ лица. Именно от подобно отношение Кардиналът се опитва да спаси роднината си, молейки ме да се застъпя за нея. Струва ми се, че по този начин Негово Преосвещенство се опитва да провери дали съм благоразположена към него…
— И вие приехте?
— Разбира се. Но пожелах едно от моите протежета също да влезе в свитата на кралицата. В крайна сметка, аз съм херцогиня Дьо Шеврьоз. Всеки би се учудил, ако дам нещо, без да получа желаното насреща.