Ла Фарг кимна с глава.
— Може би майка Дьо Восамбр желае да те държи настрана, така е. Но тя не се е поколебала да потърси Кардинала, за да постигне целите си: заплахите, които тегнат върху кралицата, могат да бъдат доказани…
— Не вярвам.
— Ами ако заговорът на Италианката е насочен в по-голяма степен срещу кралицата, отколкото срещу краля? — намеси се Марсиак.
Анес присви рамене.
— Херцогиня Дьо Шеврьоз? Да плете интриги срещу кралицата?… Невъзможно.
— Доколкото си спомням — рече Алмадес, който говореше рядко и затова всички го слушаха, — доколкото си спомням, Италианката непрестанно повтаряше, че става дума за заговор „срещу трона“. Ние сами решихме, че заплахата е срещу личността на краля…
— Няма значение — настоя на своето младата баронеса Дьо Водрьой. — Херцогиня Дьо Шеврьоз и кралицата са сърдечни приятелки. Всеки път, когато знатната дама интригантства, козните ѝ са насочени срещу краля или срещу Кардинала. Никога срещу кралицата.
В това отношение Анес беше права.
— Както и да е — рече Ла Фарг след като помълчаха, — нищо не сме в състояние да сторим. Съжалявам, Анес, но ако настоятелката е имала желание да те изолира, така че да не можеш да ѝ пречиш, тя е успяла.
— Ще видим — закани се Анес и чевръсто пое нанякъде.
— Къде отиваш? — запита я Ла Фарг.
— Да намеря шивач, който може да твори чудеса! Необходими са ми тоалети за двора…
Ленкур и Од дьо Сент Аволд се върнаха очаровани и в пълно разбирателство от разходката в градината на двореца „Тюйлери“, с пикантното чувство, че са се забъркали в прекрасна дяволия. Докато слизаха от каретата в двора на двореца на Шеврьоз, се заливаха от смях, приличаха на безгрижни млади хора, каквито всъщност и бяха в този хубав юнски ден на 1633 година. През няколкото слънчеви часа Ленкур съвсем забрави мисията си. Забрави опасностите, които тегнеха над Франция, замисления от Алхимика заговор, интригите на госпожа Дьо Шеврьоз и подготвящата се война срещу Лотарингия. Забрави, че е шпионин — нещо, което никак не му се нравеше. Чувстваше се като волен колежанин.
Впрочем какво толкова бяха направили, освен че излязоха без разрешение? Прегрешението не беше особено голямо и херцогинята, която храбро беше извършвала немалко подобни лудории, щеше да им прости. Може би дори щеше да се забавлява с това бягство, тъй като винаги умееше да цени удоволствията. Колкото до госпожа Дьо Жарвил, лелята, която внимаваха да не събудят, тя трябваше да се примири. Ленкур се прояви като съвършен галантен благородник. Любезен и предвидлив, той хвана под ръка девойката, докато се разхождаха по оживените алеи на големия парк. После, понеже се безпокоеше, че слънцето грее прекалено силно, предложи на Од чадър, който купи от амбулантна търговка — тъй като беше евтин, чадърът се счупи, щом го отвориха, но девойката се забавляваше и пожела да го запази. Накрая пиха студена оранжада в един павилион, близо до рова, където дремеха хидрите, подарени преди време от кралицата майка на краля.
Това беше всичко, ако не споменем погледите и усмивките…
Од дьо Сент Аволд беше красива, приветлива, духовита, възпитана. Впрочем тя с удоволствие сипеше иронични забележки и неведнъж успя да подиграе Ленкур. Но най-вече, в нея имаше нещо лъчезарно, грееше от щастие, а в очите ѝ гореше жив пламък, който се предаваше и на усмивката ѝ.
Все така галантен, Ленкур придружи Од от каретата до великолепния вестибюл в двореца на Шеврьоз, където домоуправителят я осведоми, че госпожа херцогинята я чака. Ленкур се опита да се оттегли, но девойката от Лотарингия го задържа.
— О, не, господине! Не ме изоставяйте!
— Да ви изоставя ли, госпожо?
— Вероятно ще ми се карат за нашата разходка — обясни Од полу на шега, полу наистина. — Ще кажа, че сте ме отвлекли, и вие ще трябва да потвърдите.
— Госпожо! — възкликна Ленкур, като се преструваше на обезпокоен. — Аз ли? Да бъда обвинен в похищение? Та нали веднага ще ме тикнат в затвора!
— Не се бойте. Ще ви освободя — заговорнически прошепна младата жена.
— В такъв случай…
Хванала под ръка Ленкур, Од дьо Сент Аволд влезе в салона, където госпожа Дьо Шеврьоз разсеяно прелистваше трактат по астрология. Той научи, едновременно с девойката, че е приета в дома на кралицата като „придворна дама“. Привилегията беше огромна и неочаквана. Крайно развълнувана, Од забрави условностите и се хвърли в нозете на херцогинята, започна да ѝ целува ръцете и да я нарича благодетелка. Смеейки се, аристократката ѝ нареди да стане и тъй като девойката не я послуша, помоли Ленкур да се притече на помощ. Тогава той нежно помогна на Од да седне в един фотьойл и продължи да я държи за ръката.