Тя плачеше, но сълзите бяха от радост.
— Ще дойдете ли да ме посетите, господине? — запита Од.
Арно дьо Ленкур се усмихна.
Придворните дами, всички от знатен произход, живееха под грижите на гувернантка и се появяваха на публични места само за да придружават кралицата в особено тържествени случаи. Да се приближи човек до тях беше…
— Госпожо — рече той благо, — за да имам това право, трябва да бъде допуснат в обкръжението на кралицата.
Тогава, преди Од да успее да изрази съжалението си, херцогиня Дьо Шеврьоз заяви закачливо:
— О! Смятайте това за уредено, господине!
Падаше мрак, когато тримата конници приближиха до странноприемницата. Не бяха разменили и две думи, откакто тръгнаха от Иври. Мирбо, който яздеше напред, нямаше настроение за приказки. Колкото до Ровен, той изразяваше подозрителността си, като мълчеше и хвърляше към Лепра изпълнени със съмнение погледи. Благородникът се опитваше да изглежда безразличен към тях, но истината беше, че тази враждебност му тежеше. Непрекъсната, прикрита, тя трябваше да опъне нервите на наблюдавания, да го принуди да сгреши, да предизвика сблъсък. Мирбо се правеше, че нищо не забелязва, мускетарят му подражаваше. Най-неприятното беше, че Ровен яздеше последен. По този начин напомняше непрекъснато на Лепра, че го държи под око. А той не беше от този род хора, които спокойно можеш да понасяш зад гърба си.
Конниците спряха за момент на едно хълмче.
Имаше още път до странноприемницата. Тя беше изолирана стара ферма, чиито помещения с дебели стени обкръжаваха двор, защитен от масивна порта. Двете ѝ големи крила бяха отворени, а в осветения от лампиони двор цареше оживление. Повечето прозорци светеха. Празнична атмосфера разгонваше мрака — смехове, възгласи, музика и песни.
— Пристигнахме ли? — запита Лепра.
— Да — отговори Мирбо и смушка хълбоците на коня си.
Стигнаха до странноприемницата в тръс и скочиха от седлата. Веднага след като преминаха портата, се отправиха към конюшнята, водейки жребците си за юздите. В двора бяха разположени маси, както и естрада, на която свиреха музиканти. Хората танцуваха. Насядалите около трапезите пееха дружно, пляскаха с ръце в ритъм и вдигаха високо чашите си, които бързо се изпразваха. Мъжете, повечето от които войници, си устройваха последна разгулна нощ, преди да се върнат в поделенията си, и тук намираха всичко желано: пиянска компания, вино и жени. Съществата от нежния пол не бяха особено много, но се държаха крайно свободно. Подпийнали и разпътни, те се хвърляха от прегръдка в прегръдка, танцуваха с всички поред, сядаха върху коленете на воините, на драго сърце им позволяваха да ги мачкат, кикотеха се, когато нечия ръка ги сграбчваше жадно за дупетата или когато мъжки лица се завираха в пищните им деколтета. Останалото се заплащаше и някои двойки се криеха далеч от лампионите и сеирджиите, за да се отдадат на груби ласки.
Мирбо познаваше мястото и беше известен тук. След като извика младия коняр, който се отзова с любезност, запазена за щедрите клиенти, той му нареди да се погрижи за жребците, но без да сваля седлата им.
— Дръж ги готови — рече Мирбо и даде на юношата щедър бакшиш. — Няма да стоим дълго.
— Добре, господине.
— Оттук — посочи на Лепра посоката.
— Не — намеси се Ровен. — Той остава навън.
Двамата с Мирбо се гледаха известно време, след което благородникът склони.
— Така да бъде.
Обърна се към Лепра:
— Почакайте ни, ако обичате. Впрочем няма да се бавим.
Мускетарят кимна в знак на съгласие.
Беше решил да се държи кротко, за да не дава основание на Ровен да му припомня, че трябва да мълчи и да се подчинява. Питаше се дали наемникът наистина е изключително предпазлив, както твърдеше Мирбо, или търси начин да го унизи. Но не каза нищо, от прага на конюшнята наблюдаваше как двамата мъже пресичат двора и влизат в голямата къща, която представляваше основното здание на странноприемницата.
Докато чакаше, се наслаждаваше на танцуващите и на приятната музика, като същевременно внимателно следеше какво става навън, кой идва и кой си отива, но нищо не му се стори необичайно…
… поне докато Ровен не излетя през един прозорец на първия етаж.
Вечерта Ла Фарг, сам в личния си кабинет, повика господин Гибо.