— Други гвардейци да застанат долу на стълбите! — нареди Рошфор. — Къде е Бискара? Веднага намерете Бискара! Те бяха трима!
След като се смеси с червените мантии като неговата, Лепра присви глава между раменете си. Той избра другата стълба, където Рошфор го нямаше, стигна до подножието ѝ едновременно с трима гвардейци и се шмугна между тях, като се възползва от обстоятелството, че те следяха залата, където гневът растеше. Странноприемницата беше пълна с войници и с благородници, които не бяха очаровани, че ги държат в плен. Под въздействието на изпитото вино някои от тях търсеха възможност да се спречкат с представителите на Кардинала, който беше мразен почти навсякъде в кралството.
С изключение на Рошфор, който го проследи с поглед и сбърчи вежди, Лепра стигна до галерията, без да привлече ничие внимание. Пое по коридора, където някакъв гвардеец стоеше на пост пред една врата.
Защо да пази вратата, ако зад нея не държат в плен Мирбо?
Крачейки все така решително, с правото на човек, който знае къде отива, скрил горната част на лицето си под шапката, Лепра отново се довери на червената си мантия. Той напредна и в последния момент изненада пазача, като го заплаши с откраднатия от Бискара пищов. Принуди го да се обърне и го прилепи до стената.
— Отваряй — разпореди се.
— Невъзможно.
— Къде е ключът?
— У Рошфор.
Лепра изпсува, но бързо взе решение. Удари гвардееца с пищова по главата и отвори вратата със силен ритник.
— Аз съм — съобщи на Мирбо, който в дъното на мрачната стая, където беше затворен, премигна няколко пъти поради внезапно нахлулата светлина.
— Гере?
— Да. Побързайте!
Окуражавайки Мирбо с ръка, Лепра следеше какво става в коридора.
— Бога ми! Мислех си, че сте избягали…
— Аз не съм Ровен. Тръгвайте!
Благородникът с бежовия дублет излизаше, когато се появи Рошфор, заинтересуван какво прави гвардеецът, който — като че ли прекалено забързан — се беше качил на първия етаж.
— Стража, при мен! — извика от галерията. — Елате тук!
Лепра стреля към граф Дьо Рошфор, но се прицели доста високо над него. Куршумът се заби в някаква греда, а противникът му веднага отстъпи. Точно това беше намерението на мускетаря. Той поведе Мирбо след себе си, влезе в най-близката стая и двамата мъже избутаха леглото до вратата, след което Лепра отиде да погледне през прозореца. Той водеше към покрива, бегълците се измъкнаха оттам, докато гвардейците разбиваха вратата.
— Към конюшнята! — рече Лепра. — Необходими са ни коне, те са единственият ни шанс.
Мирбо склони.
Малко по-късно, когато Рошфор се появи на двора с неколцина гвардейци, докато останалите старателно претърсваха покрива, Лепра и Мирбо изскочиха в галоп от обора, като междувременно освободиха всички коне там. Пришпорвайки ги и крещейки като луди, те предизвикаха хаос, който нарасна заради изстрелите с къси пушки, изсипали се подир тях по нареждане на Рошфор, както и заради гневните викове на войници и офицери, видели, че конете им се разбягват, а също и заради яростта на онези, които започнаха ръкопашен бой с гвардейците, възпиращи ги да излязат. Лепра и Мирбо поеха по най-прекия път. Насочвайки се към портала, прескочиха естрадата с музикантите и отнесоха въжетата, на които бяха закачени лампионите. Те съдържаха малки стъклени поставки с олио, които, падайки, се разбиха на парчета. Повлечени след двамата конници, лампионите предизвикаха буйни пламъци, които допълнително изплашиха освободените коне.
Бегълците изчезнаха в мрака, като оставиха след себе си суматоха, сред която хора и животни се лутаха, преследвани от огньовете.
4.
Предупреден от марсиак, че Рошфор — което означаваше кардинал Ришельо — е по следите на дъщеря му, Ла Фарг се опита да прикрие безпокойството си. Когато падна мрак, той се прибра в стаята си, грижливо заключи вратата и запали няколкото свещи, които беше донесъл. В помещението замириса на амбра и на восък.
Държеше ключе, с което никога не се разделяше. С него отвори сандъче, скрито сред дрехите му, и извади сребърно огледало, което остави на кръгла масичка пред себе си. След това седна, затвори клепачи и произнесе тихо древни слова на език, който хората не бяха измислили.
Скъпото огледало се раздвижи, появи се сякаш пласт подвижен живак. Образът на стария изморен благородник изчезна и изникна изображението на онзи, който отговори на повикването. Огледалото не лъжеше, то представяше истинската природа на лицето, което го използваше. Показа се глава на бял дракон, който изглеждаше леко прозрачен.