Анес въздъхна и го погледна сдържано.
— Добре — рече тя.
— Виж какво, Анес, ясно ми е, че според теб си губиш времето, но…
— Какво би могло да се случи на кралицата тук? Лувърът гъмжи от гвардейци, швейцарски стражи и мускетари!
— Съществуват опасности, срещу които храбростта и стоманата са слаби да противодействат. Именно от такива опасности, застрашаващи кралицата, се боят Кардиналът и настоятелката на шатленките…
Опасностите, за които Ла Фарг говореше, бяха драконите и техните магии. Той не се лъжеше, като твърдеше, че срещу тях трябва да се изправят люде, които са много повече от добри бойци. Необходими бяха безстрашни души и магове. Необходими бяха Сестрите на Сен Жорж, които бранеха трона на Франция от три века.
Обаче Сестрите шатленки — отговорни за сигурността на Анна Австрийска — твърдяха, че не са в състояние да изпълнят свещения си дълг.
— Какво става в действителност? — запита капитанът на Остриетата.
Анес трябваше да признае неохотно:
— Вярно е, че кралицата не облекчава задачите на шатленките в свитата си. Би могло дори да се каже, че прави всичко възможно да им попречи.
— Кралицата отдавна ненавижда Сестрите на Сен Жорж.
— Тя никак не щади клетниците, които са ѝ верни до смърт. Демонстрира им студенината си, проявява към тях презрение, никога не пропуска случай да ги уязви. Както научих, това отношение не е от днес и от вчера. Кралицата се опитва да ги държи далеч от себе си, доколкото ѝ позволяват възможностите. Понякога си разрешава и по-големи волности. Така например миналия петък им забрани да я придружат във „Вал дьо Грас“.
„Вал дьо Грас“, на улица „Сент Оноре“, беше манастир, открит през 1621 г. от Анна Австрийска, където тя обичаше да се усамотява.
— Това е страхотно безразсъдство — коментира Ла Фарг.
— Лошото отношение на кралицата към Белия орден като че ли се увеличава двойно…
— В такъв случай не може да има по-добър избор от теб. Ти за малко щеше да станеш сестра на Сен Жорж. Почти завърши послушничеството си и…
— Обърнах страницата, капитане — прекъсна го младата жена.
— Зная, Анес. Моля те само да се довериш на инстинкта си и да действаш както намериш за добре. Ти си способна да долавяш нещата, които се изплъзват от вниманието на другите.
Анес се замисли, обърна се към прозореца, а после запита:
— Майка Еманюел дьо Серне опита ли се да се свърже с мен?
Бившата настоятелка на Сестрите на Сен Жорж — поднастоятелката Еманюел дьо Серне — беше обещала да помогне на Анес, тъй като изпитваше към нея много добри чувства. Тя трябваше да разбере какво се е случило с един лейтенант от Черните гвардейци. Този млад офицер беше син на стар приятел на Ла Фарг и брат на Острие, загинало по време на служба.
— Не — призна старият благородник.
— Предупредете ме веднага, ако…
— Обещавам, Анес.
— Трябва да вървя… Има ли вести от Лепра?
— Няма.
— А от Алхимика?
Този път Ла Фарг замълча и девойката разбра, че е безсмислено да продължава да пита.
Тя излезе.
Същия следобед Ленкур се натъкна на страхотно оживление в двореца на Шеврьоз. В двора, под палещото слънце, прислужниците товареха каруци с мебели, сандъци, ракли и навити килими. Херцогинята не напускаше завинаги мястото, но се готвеше за известно време да поживее другаде. А именно в двореца си в Дампиер.
Ленкур срещна домоуправителя на каменното стълбище, където той раздаваше заповеди и наблюдаваше как върви преместването. Тъй като беше познат тук, не се наложи младият мъж да се представя и той направо поиска да се срещне с Од дьо Сент Аволд. Отговориха му, че понеже се готви да излиза, тя не приема никого. Ленкур настоя: той щеше да чака на терасата и се надяваше на кратка среща. Домоуправителят склони.
— Разбира се, господине.
Той щракна с пръсти и се появи лакей, който трябваше да отнесе съобщението на девойката.
Ленкур излезе на терасата, съзерцавайки с възхищение великолепната градина, която се простираше чак до улица „Сен Никез“.
И така, госпожа Дьо Шеврьоз напускаше Париж.
Скоро щяха да я последват и много други. Колкото яростна и благотворна да беше, нощната буря, която изми столичната кал, бе само кратка пауза. Жегата се върна и след няколко дни се превърна в страдание, тъй като към непоносимата горещина се прибавяха смрадта и болестите. Париж представляваше клоака. Под безмилостното слънце зловонна кал изпълваше рововете; животинската тор в оборите вонеше нетърпимо; кръвта от кланиците течеше по паветата; изпражнения ферментираха в дупките на нужниците. Тази гнилоч предизвикваше главоболия, гадене, трудности при дишането спохождаха най-чувствителните люде — единственото ефикасно противопоставяне на ужаса беше бягството. Както всяка година по това време, богатите се готвеха да дезертират от столицата. Те изпращаха близките си на село или се изнасяха цели семейства, с багаж и с прислужници, към някое имение или замък на предците им. Лично кралят даваше пример, като напускаше Лувъра, докато се прочистят рововете. Дворът го следваше, а обикновените парижани трябваше да се задоволят да се скрият в жилищата си, докато времето се смили, и чакаха с нетърпение неделите, за да излязат на полето.