— Искрено съжалявам, господине. Но мога да ви отделя само няколко секунди. Госпожа херцогинята ме чака в каретата си, за да ме отведе в Лувъра и…
Ленкур се обърна и откри Од дьо Сент Аволд, която се появи, по-прекрасна от всякога, в рокля, която той не беше виждал. Стори му се приказно красива, но не посмя да ѝ го каже. Разбира се, нещо в погледа му го издаде, защото тя замълча, усмихна се, поруменя, а зелените ѝ очи заблестяха от щастие.
За кратко мълчанието ги сближи, а Ленкур устоя на желанието си да грабне ръцете ѝ в своите.
— Зная, госпожо, че днес ще бъдете представена в двора. И че още утре ще се присъедините към дома на кралицата. Преди това да се случи, исках да ви поздравя и да ви уверя в своето приятелство.
— Благодаря, господине. Благодаря от все сърце.
— Възнамерявах да ви дам няколко съвета, за да бъдете предпазлива. Дворът на Франция не е лотарингският двор. Приближаването ви към кралицата ще ви струва немалко враждебност. Така че, пазете се от фалшиви усмивки, не се доверявайте на лицемерните, както и на амбициозните, научете се да разпознавате пресметливите и най-вече — стойте настрана от интригите.
В този момент се усети, че все пак е взел нейните ръце в своите и че тя не се е отдръпнала. Гледаше го и го слушаше внимателно, убедена в искреността му, развълнувана…
Той замълча, без да пуска дланите ѝ и без тя да ги издърпа.
Чу се суха кашлица: тъжната госпожа Дьо Жарвил идваше да потърси племенничката си.
Весела и преливаща от живот, Од дьо Сент Аволд прошумоля със скъпата си рокля.
— Довиждане, господине! До скоро!
Той не отговори, убеден, че животът щеше да ги раздели.
Пристигайки от Иври, Лепра и Мирбо влязоха в Париж през предградието Сен Марсел. Те яздеха един до друг и разговаряха свойски.
Последните дни, прекарани в дома на Мирбо, ги бяха сближили. Подир знаменитата нощ, в която Лепра рискува живота си, за да го освободи, Мирбо му засвидетелства приятелството си — тържествено, но и сърдечно. Заради успеха на мисията Лепра отначало се зарадва, че е спечелил доверието на агента на херцогиня Дьо Шеврьоз. След това обаче искрено го почувства близък. Двамата мъже действително доста си приличаха. Бяха на една и съща възраст, от знатни родове и най-големи синове в семействата си; гордееха се с военното си минало, единият — при мускетарите, а другият — в гвардейската рота на господин Дез Есарт19; независимо че животът беше отнел много от илюзиите им, все пак те правеха всичко възможно да се държат като благородници; накрая, една вечер споделиха откровения пред бутилка хубаво вино — и двамата бяха преживели тежки любовни разочарования и страдаха, че вероятно никога няма да станат бащи.
Вдишаха зловонието на столицата още преди да я видят, и съжаляваха, че не са заобиколили. Целият Париж смърдеше под гневното слънце. Но никъде в града не се разнасяше такава воня, както по улица „Муфтар“, по която се движеха с насълзени очи. Край река Биевр — която пресичаше квартала, преди да се влее в Сена — процъфтяваха много дейности, които изискваха доста голяма консумация на вода, като кожарски работилници и цехове за дране на кожите на животните, а те замърсяваха както реката, така и атмосферата.
Преминаването през вратата Сен Марсел беше облекчение, въпреки миризмата на нужници, която се носеше наоколо. Лепра и Мирбо най-после свалиха ръце от устите и от носовете си и поеха по улица „Планината Сент Жьоневиев“ до площад „Мобер“. Пресякоха малкия ръкав на Сена по Моста на дението, който се наричаше така, защото, ако искаха да минат по него, пътниците трябваше да дадат монета дение. Мирбо плати. След това прекосиха площада пред „Парижката Света Богородица“, залутаха се из средновековния лабиринт — остров Сите, добраха се до левия бряг по Моста на обменителите и излязоха пред „Шатле“.
Лепра не знаеше къде отиват.
19
В същата рота е приет Д’Артанян от „Тримата мускетари“ на Александър Дюма, когато пристига в Париж от Гаскония.