Марсиак погледна към леглото в стаята и потъна в размисъл. Дори си представяше една-две разголени красавици…
Някаква камбана заби.
Осъзнавайки колко е часът, Ла Фарг стана от стола си и се приготви за тръгване.
— Хубава работа си свършил, Лепра. Поздравления!
— Благодаря, капитане.
— Обаче бъди предпазлив.
— О, да… Впрочем имаше ли пострадали в хана в Ньой?
— От гвардейците ли? Само рани и няколко цицини, доколкото зная. Но Рошфор не престава да ми досажда.
— Кажете му, че аз… Не. Размислих и си запазвам удоволствието сам да му разкрия истината някой ден.
Капитанът на Остриетата се засмя. И той не изпитваше нежни чувства към Рошфор.
— Разбрано.
Ла Фарг излезе пръв и слезе по стълбите, докато Марсиак стискаше ръката на мускетаря на площадката.
— Тъй като си казал, че отиваш при любовницата си — прошепна му той, — какво ще речеш, ако двамата решим да направим едно посещение? Познавам две сестрички, които живеят съвсем наблизо и…
— Изморен съм, Марсиак.
— Помисли си, че ще бъде за доброто на мисията ти…
— До скоро, Никола.
— Хубаво. Както искаш… Но губиш мъжество, Антоан. Това е много лошо. И какво огромно разочарование е за мен!
— Вън!
Долу на потъналата в мрак улица „Кокатрикс“, Ла Фарг намери Алмадес, който стоеше на пост. Марсиак скоро се присъедини към тях и капитанът на Остриетата обяви:
— Имам работа. До утре.
Другите двама се спогледаха изненадани. Че Ла Фарг оставя гасконеца, не беше толкова учудващо. Но да се раздели с Алмадес…
— Капитане — обади се Марсиак вместо испанския учител по фехтовка. — Сигурен ли сте, че…
— До утре…
И старият благородник се отдалечи сам.
— Да го проследим — рече след малко гасконецът.
— Не.
— Но е добре заради неговата сигурност!
— Не — повтори невъзмутимо Алмадес.
— Щом искаш, остани. Но аз…
— Не.
— Как смееш да ми заповядваш?
Испанецът отговори като измъкна рапирата си от ножницата.
— Шегуваш се.
— Не.
Марсиак отстъпи крачка назад и присви рамене изненадано, както би постъпил някой подлец, в чиято честност са се усъмнили. Той стигна до мисълта, че Ла Фарг ги остави не за да се усамоти, а за да може Алмадес да наблюдава него, Марсиак.
— Действително ли ще ме пронижеш с рапирата си?
— Да.
В своя дом Ленкур гледаше през прозореца, но не виждаше нищо.
Той беше потънал в мисли и окървавеното лице на Виелиста бавно се появи в отражението на стъклото, над дясното му рамо, сякаш старецът се приближаваше откъм гърба му.
— Мислиш си за миньончето, нали, хлапе?
— Името ѝ е Од.
— Струва ми се, че ти харесва.
— Може и така да се каже, да.
— Ако тя значи нещо за теб, несъмнено трябва да я предпазиш от опасностите, които я дебнат в двора. Обаче… Обаче може би не трябва да ѝ се доверяваш…
— Да не ѝ се доверявам ли? Защо? — запита на висок глас Ленкур. — По каква причина?
Той се обърна и продължи да разсъждава.
Спомни си, че е сам.
Полунощ.
Беше хладно, когато Ла Фарг пое по Новия мост. Наоколо Париж тънеше в дълбок мрак, само тук-там, далеч един от друг и едва видими, просветваха фенери. Тегнеше тежко мълчание. Чуваше се единствено шумът на черните води на Сена, които се носеха невидими под каменните сводове.
Както беше уговорено, Ла Фарг спря пред Бронзовата виверна.
Тази статуя се издигаше край остров Сите — там, където двете половини на Новия мост се срещаха в началото на площад „Дофин“. Тя представляваше виверна с разперени криле върху мраморен пиедестал. Стоеше пред входа на оградена с перила галерия за разходки, която малко по-надолу от моста надвисваше над реката. Макар и оседлана и снабдена с амуниции, Бронзовата виверна беше без ездач. Бяха ѝ се случили много приключения. Подарък от великия херцог на Тоскана за Мария Медичи след смъртта на Анри IV, тя потъна край остров Сардиния с кораба, който я пренасяше. Извадиха я година по-късно и я поставиха до Новия мост през 1614 г., но през 1633-та все още чакаше да я възседне някой достоен, а не случайните пияници и шегобийци.
Ла Фарг мина зад статуята.
Облегнал се на парапета, някакъв благородник го чакаше и гледаше отражението на луната и на звездите, които танцуваха в мрачната Сена. Нахлупил шапка с перо, той носеше рапира и черно наметало над светлосив дублет с бели цепки на ръкавите и сребърни ширити. Изглеждаше на около трийсет, независимо че косите му вече бяха пепеляви. Беше слаб, висок, красив, с очи, чиито бледи ириси бяха заобиколени с тъмни кръгове.