— Красиво е, нали?
Лепра обърна глава към Мирбо, който се доближи до него, след това отново се наслади на залеза на слънцето, чиито лъчи се отразяваха в спокойните и пламтящи води на езерото.
— Да — каза той. — Много.
— Това имение е едно от най-прекрасните места, които познавам. През всеки сезон тук е истински празник за очите…
Ненадеен и остър писък внезапно щеше да ги оглуши.
— И за ушите! — допълни го Лепра и избухнаха в смях.
Обърнаха се.
По пътеката, която ги делеше от замъка, бавно и равномерно вървеше тараска. Огромното влечуго с черупка теглеше покорно керван от три каруци, пълни с клони от окастрени дървета, за да стане още по-красива гледката към парка. Двама водачи подканяха животното да побърза, като го бодяха с пики и го командваха с висок глас. То напредваше, ограничено от тежките вериги, които бяха закрепени около шестте му лапи и свързани в закачено около врата му желязно колие.
Все така усмихнати, Лепра и Мирбо продължаваха да съзерцават езерото, без да изпитват нужда да разговарят. Откакто знаеше, че е на служба при маркиз Дьо Шатоньоф, Лепра чувстваше още по-близък благородника с бежовия дублет. Сега вече нищо не ги разделяше, освен господарите, на които служеха еднакво вярно. Животът лесно можеше да размени ролите им или да позволи на Мирбо да се присъедини към Остриетата на Кардинала. Вероятно това не би било много трудно.
Погледът на Лепра се спря на малко островче на другия край на езерото, островче, на което видя руини и силуетите на конните стражи.
— Какво е това? — попита той и с пръст посочи мястото.
— Островът на Дампиер. Той всъщност не е истински остров, тъй като път, който не се вижда оттук, го свързва с брега. Херцогът изгражда там павилиони.
Следователно въпросните руини бяха всъщност строящите се здания.
— Според легендата — продължи Мирбо — знатен благородник, който живял по времето на Карл Велики, обитавал черна кула на този остров. Той извършвал нечестиви ритуали и тероризирал целия край, затова юначни рицари дошли да го предизвикат и да се сражават с него. За тяхно нещастие, благородникът бил не само жесток магьосник, но и дракон… В Дампиер има гоблен, който представя героичното сражение на рицарите срещу чудовището.
— Победили ли са дракона?
— Случвало ли се е рицарите да губят битки в приказките?
— А кулата? Май от нея нищо не е останало.
— Да, защото била разрушена и нейните камъни, които се смятали за прокълнати, били хвърлени в езерото, за да не се използват никога повече.
— Легендите винаги имат отговори за всичко.
— Говори се, че именно от тези прокълнати камъни идва наименованието на Дампиер, но аз не разбирам латински…
Мускетарят пък поназнайваше латинския език, на който четяха меси в църквите. Той се намръщи и двамата мъже отново замълчаха.
— Стига сме безделничили — изведнъж се сепна Мирбо. — Елате, трябва да отидем в замъка „Мовиер“ и да се убедим, че всичко е готово за посрещането на свитата на господин Дьо Шатоньоф.
— Няма ли да спим в Дампиер?
— В двореца ли? — развесели се благородникът. — Вероятно тази нощ и това е възможно. Но утре там, в сервизните помещения, ще се настанят маркизи, в таванските стаи — графини, а по сламениците — барони. Къде мислите, че биха могли да ни сложат? Не, повярвайте ми, много по-добре ще ни е в Мовиер. Впрочем, намира се съвсем близо.
Лепра с неохота откъсна очи от езерото и от острова. Последва Мирбо, който енергично се отдалечаваше, и чу някаква мелодия, изсвирена на дръмбой.
Спря, обърна се и видя Ровен, който се криеше в сенките.
Лепра научи от Мирбо, че наемникът успял да избяга, но не беше го виждал от нощта, в която Рошфор им устрои засада. От колко време той стоеше така и ги шпионираше? И защо беше решил да се покаже, освен за да предупреди Лепра, че неизменно го държи под око?
Без да престава да свири и без да сваля поглед от Лепра, Ровен леко го поздрави с кимане на глава.
Баронство Шеврьоз беше обявено за херцогство през 1555 г. заради кардинал Шарл Лотарингски, който го придоби. Тогава господарският дом беше замъкът „Света Мадлена“ — средновековна крепост, която се издигаше над града и предлагаше великолепна гледка към околностите. Понеже беше много неудобен, той не се хареса на Кардинала, който предпочете пред него елегантен дворец в долината на река Ивет, на малко повече от левга от Шеврьоз. Дворецът принадлежеше на ковчежник на хазната, който благоволи да умре навреме и да остави дългове и вдовица, която без никакви затруднения продаде имението.