Мускетарят скочи в рова и се приземи върху големи голи плочи. Някои от тях бяха премахнати там, където надолу в земята потъваха стъпала. Тези стъпала водеха към много стара врата от черно дърво, която изглеждаше премахната някога и възстановена наскоро. Като се замислеше човек, запазеният ѝ вид предизвикваше учудване. Както и странната лекота, с която тя се отвори, а зад нея изникна вита стълба, осветена от запалени свещи в специални ниши. Лепра внимателно пое по стълбата, преброи седемдесет и едно каменни стъпала, които го отведоха под дъното на езерото. След друга черна врата откри доста широка, но празна зала, чиито сводове се крепяха на кръгли колони. И тук няколко свещи прогонваха тъмнината. Въздухът беше изпълнен с влага, а от тавана се стичаха капки, които образуваха локвички.
Все по-заинтригуван, Лепра продължи огледа си. Имаше няколко врати — ниски и всичките черни — от двете страни. Но централната част под колоните и равномерно разположените свещи сякаш сочеха пътя към свод в дъното на залата, над който пламтеше последната самотна свещ.
Лепра се приближи.
Той протегна ръка, за да отмести пурпурната завеса, която закриваше свода, когато внезапно движение го накара да се сепне. Бързо се обърна и успя да види как една люспеста опашка изчезва, приплъзвайки се по пода. Беше сила. Лоша вест. Понякога големи колкото котки, тези месоядни саламандри бяха изключително пъргави и лакоми. Миризмата на кръв ги подлудяваше и вкупом те можеха да нападнат ранен човек и да го разкъсат жив. Но когато влечугото беше само…
Мускетарят се съвзе и дръпна завесата.
Тръгнали от замъка посред нощ, седем конници преминаха в тръс по пътеката, която свързваше острова насред езерото с брега. Първият беше Савелда, най-ефикасният изпълнител на мокри поръчки на Черния нокът. Вторият беше Алхимика от Сенките, фалшивият специалист по магии под името Модюи и истинският вдъхновител на заговора, чиято цел беше завинаги да промени съдбата на Франция. Третият всъщност беше много красива дама: херцогиня Дьо Шеврьоз, облечена като ездачка и очарована от тръпката, която ѝ поднасяше тази нощна експедиция. Останалите четирима бяха наемници. Подобно на пазещите на острова, те бяха събрани от Савелда, за да заменят извергите, които рицарите на Сестрите на Сен Жорж убиха в Елзас.
Конниците пристигнаха на строителния обект и слязоха от жребците си.
Само Савелда, Алхимика и херцогинята минаха под покривното съоръжение, което закриваше рова, и слязоха по витата стълба. С извезаната със сребро превръзка над окото, испанецът водеше останалите. Той беше сигурен в себе си. Алхимика и херцогинята искаха да се уверят, че всичко е готово за утрешната церемония. Подготвяйки тази инспекция в последния момент, Савелда беше осветил със свещи подземието, където Лепра се намираше по същото време.
Лепра беше мускетар.
Той нямаше почти никакви познания за драконовата магия, но можеше да разпознае залата за молитви. Тапицерията, украсена с езотерични мотиви. Високите черни свещници, които трябваше да бъдат запалени. Масичката с ритуалните предмети. Аналоят, върху който лежеше голямата магическа книга, докато свещенослужителят произнасяше молитвените формули. Олтарът, голяма маса, измайсторена от един цял блок. И накрая, пентакълът, гравиран на пода, очертан с позлатени и с алени орнаменти, които се открояваха върху черния камък.
Но най-вече цареше злокобна атмосфера. Каквато и опасност да заплашваше краля, какъвто и заговор да беше измислил Алхимика, всичко това непременно беше свързано с тази зала, която очакваше маг и може би жертва.
— Боже мой! — прошепна Лепра.
Усети, че му става зле.
Изведнъж го обля топлина. Погледът му се замъгли. Зашеметен, той почувства, че нозете му не го държат. Не разбираше какво става с него, трудно му беше да мисли. След това болката, която терзаеше гърба му, го разтърси. Сякаш рансата, събудена за живот, гризеше жестоко плътта му. Лепра потрепери, едва успя да не изстене от страдание. Изпаднал в делириум, в треска от объркани разсъждения, стигна до прозрението, че се налага незабавно да напусне тази прокълната зала. Трябваше да се качи на повърхността, да се отдалечи от мястото, което подхранваше мощта на неговата болест. Успя само да се концентрира върху спешното изпълнение на този план. Премина покрай завесата, олюлявайки се. Болката намаля. Дишайки тежко, с потно чело, той се придвижваше от колона до колона към стълбите и към изхода. Почти нищо не виждаше. Ушите му шумяха, затова не чу тези, които слизаха към него. Останал без сили, продължи да се примъква към вратата, която Савелда щеше да отвори всеки момент…