Впрочем веднага щом пристигнаха в двореца на Ястреба, Ла Фарг го помъкна след себе си и му обясни какво се очаква от него: да възпроизведе пентакъл, който ще му бъде подробно описан.
— Смятате ли, че е възможно да го сторите, господине?
— Да. При условие че…
— Защото Ленкур, който има известно понятие от магии, твърди, че предназначението на един пентакъл може да бъде установено по външния му вид. Вярно ли е?
— Така е, но…
— Чудесно! Тогава на работа, господине.
Времето ги притискаше. Въпросният пентакъл вероятно беше очертан заради ритуал, който щеше да се състои още през тази нощ, по време на бала, даван от херцогиня Дьо Шеврьоз. А Остриетата подозираха, че ритуалът е средство, дори най-важният момент, свързан със заговора срещу краля.
Нещо, в което Тейсие все повече и повече се съмняваше…
— Тук имаше символ, подобен на буквата N — твърдеше Сен Люк. — А на това място — нещо като цифрата 7… Ето така.
Младият специалист по магии разпозна двата драконовски йероглифа, посочени му от мелеза. Възпроизведе ги върху хартията.
— Приключихте ли? — запита.
— Така мисля.
Довърши окончателно нарисуваното, след това завъртя листа и го побутна по масата към Сен Люк.
— Прилича ли си?
Мелезът внимателно разгледа изображението и потвърди.
— Доколкото си спомням, да.
Ла Фарг престана да се разхожда. Марсиак спря да се клатушка. Ленкур се изправи, погледна доста объркано и рече:
— Трябва да има някаква грешка…
— Рисунката точно възпроизвежда онова, което видях — потвърди Сен Люк и скръсти ръце.
— Какво? — възкликна старият капитан. — Каква грешка?
Тейсие се поколеба.
Размениха с Ленкур погледи, като всеки търсеше в другия отражението на своите съмнения и опасения. Специалистът по магии не проговори. Бившият шпионин на Кардинала обаче заяви уверено:
— Този пентакъл е благотворен, капитане. Той не може да навреди никому. Нито на краля, нито на когото и да било.
Кралят и дворът пристигнаха в Дампиер следобед.
Луи XIII и благородниците от свитата му яздеха начело с цялото си великолепие, а веднага зад тях се носеше отряд мускетари. Следваше ги позлатената карета на краля, теглена от шест съвършени коня. После идваше ред на каретата на кралицата, пред скъпите возила на придворните, наредени по ранг и по почести. Кавалери на малки групи препускаха в края на колоната; други се бяха приближили до вратите на колите, за да разговарят с благородните дами в тях; най-поривистите импровизираха пируети и подскоци, за да се харесат на тези, които ги наблюдаваха и се подсмихваха с блеснали очи зад красивите ветрила.
Далеч пред кервана с багажа, кортежът на каретите беше невероятно красив, весел и грееше под слънцето въпреки вдигащата се пушилка. Той привличаше много зрители, които се събираха в началото на селата и край пътищата. Когато приближи до Дампиер, вестители смушкаха хълбоците на конете си и побързаха да съобщят за пристигането на краля. Необходима по протокол, но ненужна мярка. Бягайки колкото им стигат силите, останали без дъх, няколко мъже вече бяха преминали през полята, за да подготвят замъка и да предизвикат силна възбуда у онези, които продължаваха да изкусуряват платформата, да боядисват стоборите или да косят моравите. „Кралят! Кралят!“ От кухните до градините, като се мине дори през таванските помещения, навсякъде цареше суматоха и последният удар с чук прозвуча малко преди да засвирят тромпетите.
Обаче всичко беше готово, когато Негово Величество премина през портите на Дампиер.
Лепра се възползва от случващото се, за да се измъкне. От сутринта Ровен не го изпускаше от око нито за секунда. Той не вървеше по петите му, но винаги се оказваше част от декора, където и да отидеше Лепра, каквото и да стореше. Мускетарят нямаше друг изход, освен да се опита да му се изплъзне, без да се отказва да изпълнява задачите, възложени му от учудващо отчуждения Мирбо. Тази студенина го озадачи, но нямаше време да си измъчва мозъка и да разнищва положението. В крайна сметка, вероятно Мирбо си имаше своите грижи. Лепра мислеше само за мисията си, за опасността, която представлява Ровен, за подземната зала за молитви и възможния заговор срещу краля. И когато дори за миг забравяше всичко това, рансата — знаеше, че тя изведнъж е навлязла в по-тежка фаза — не му даваше мира.