Пиер Певел
Алхимикът от Сенките
(книга 2 от Остриетата на Кардинала)
Посвещавам тази книга на Патрис Дювик1,
който ми показа пътя
Юни 1633 г.
Настъпва странното време преди разпукването на зората, времето на последните спокойни мигове и на новите мъгли, когато утринта е все още бледо обещание сред мрачините на нощта. На границата между Елзас и Лотарингия воал от роса вече покрива полето. Безкрайни разкъсани облаци се носят по небето, осеяно с избледняващи звезди, властва царствена тишина.
От окрайнините на гора елегантен благородник наблюдава замъка, на разстояние няколко левги от него. Сянка сред сенките под короните на дърветата, той стои изправен, леко разкрачен, едната му ръка е на катарамата на колана, а другата здраво стиска дръжката на рапирата. Висок, красив, още млад — това е Франсоа Рейно д’Омбрьоз.
Днес по всяка вероятност ще убие дракон или драконът ще погуби него.
Край стената, която защитава замъка и съседните пристройки, няколко наемници с натежали клепачи завиждат на спящите си другари и с нетърпение очакват изгрева на слънцето. Те дремят облегнати на мускетите си или обикалят с фенерите си, наблюдавайки морно мрачините наоколо. От петнайсет ужасяващи години, откакто вилнее войната, тези трийсетина събрани от кол и въже войници се сражават и грабят под какви ли не хоругви в Свещената Римска империя на германската нация. Сега охраняват един смъртноблед благородник, чийто поглед и мълчание ги впечатляват повече, отколкото са готови да си признаят. Не знаят нищо за него, освен че плаща добре. Следвайки го, прекосяват Рейнска област, без да слизат от седлата, и стигат до този изоставен елзаски замък, чиято защита — здрава стена и солиден портал — все още изглежда надеждна. Лагеруват тук от два дни, далеч от пътищата и най-вече от шведската и от императорската армия, които се сражават за ландграфствата в Горен и в Долен Елзас. Очевидно пътуват тайно към Лотарингия, която е съвсем близо. Може би дори отиват във Франция? Но какво ще правят там? И защо е необходима тази почивка?
Франсоа Рейно д’Омбрьоз не се обръща, когато чува, че някой се приближава зад гърба му. Той разпознава стъпките на другаря си по оръжие Понсой.
— Часови в такъв затънтен край — казва той, след като отдалече е преброил фенерите. — Това ми се струва повече от предпазливост…
— Може би знаят, че сме по петите им.
— Откъде ще са разбрали?
Гледайки недоверчиво, Рейно присвива рамене.
Двамата мъже служат в престижния отряд на гвардейците на Сен Жорж. Те носят железни нагръдници и са облечени целите в черно. Черни са широкополите им шапки и перата на тях, черен е платът на дублетите и на панталоните им, черна е великолепната кожа на ботушите, черни са ръкавиците, черни са коланите и ножниците на рапирите им; най-после, черни са алхимическите камъни — изваяни дракони, които украсяват дръжките на остриетата. Единственото изключение от войнствения им траурен вид е шалът от бяла коприна, който опасва кръста на Рейно. Той е знак за офицерския му ранг.
— Време е — казва Понсой след дълго мълчание.
Рейно се съгласява с него, обръщат гръб на стария замък и потъват в гората.
На една поляна двайсет и петте гвардейци от отряда, който командва Рейно, се молят под звездите. Положили са коляно на земята, едната ръка е върху дръжката на рапирата, а другата държи шапка и е прилепена до сърцето. Мълчаливи са, събрали са се под небесата преди битката. Те знаят, че не всички ще видят залеза на слънцето, но тази жертва не ги притеснява.
Също опряла коляно до земята, сестра Беатрис стои срещу тях. Тя принадлежи към ордена, на който са се заклели да служат и чиято мисия е да защитава Франция от драконите. Тя е от ордена на Сестрите на Сен Жорж — шатленка, както наричат монахините от този орден, основан от света Мари дьо Шател. Висока е, красива и изпълнена с достойнство. Още няма трийсет години. Облечена е в бяло и носи воал. Но дрехите ѝ са колкото монашески, толкова и светски, пригодени за езда. С панталон под тежките поли на непорочната си дреха, тя е обута с ботуши до коленете, а кожен колан е пристегнал талията ѝ. Дори на кръста ѝ виси рапира.
След като произнасят „амин“, воините стават и се разпръскват точно в момента, когато Рейно и Понсой излизат пред дърветата. Понсой отива при гвардейците, които се трудят усърдно: почти безмълвно проверяват изрядността на оръжията си, помагат си да завържат връзките на нагръдниците си, нагласяват седлата на конете, оправят едно, подготвят друго, намират си куп занимания, които са продиктувани от предпазливостта, но са и отлично средство за прогонване на тежките мисли от съзнанието им.
1
Патрис Дювик (1946-2007) е френски писател, критик, преводач и сценарист, специалист по научна фантастика и фентъзи, открил за френските читатели творци като Филип Дик, Уилям Гибсън и др. (Всички бележки под линия са на преводача.)