Ленкур пое по старата и много тясна улица „Дърварска“ в посока към площад „Мобер“.
След като Тейсие си тръгна, Сен Люк незабавно се оттегли, като промълви: „До довечера, в Дампиер.“ Ла Фарг, Марсиак и бившият шпионин на Кардинала останаха да разговарят в оръжейната зала на двореца на Ястреба. Алмадес само слушаше. Изказваха какви ли не предположения, опитвайки се да включат пентакъла във възможния заговор на Алхимика и на херцогиня Дьо Шеврьоз срещу краля. Напразни, безсмислени предположения. Имаше значение фактът, че Савелда, изпълнителят на най-престъпните поръчки на Черния нокът, беше в играта. Следователно заплахата беше съвсем реална.
Вместо да се измъчва с въпроси без отговор, Ленкур реши да се осведоми какво представлява Модюи, специалистът по магии на херцогинята. В края на краищата, той би трябвало лично да е заинтригуван от пентакъла. Затова отиде в двореца на Шеврьоз, намери го почти безлюден и не научи нищо ново за Модюи, освен че скоро е бил нает на служба при херцогинята. Този мъж представляваше интерес. Минаваше за маг. Всички предпочитаха да стоят далече от него и от всичко, свързано с личността му — дотолкова, че дори швейцарецът, който пазеше пред вратата на двореца, не знаеше адреса му в Париж.
След като мина по улица „Дърварска“, Ленкур пресече площад „Мобер“, от който започваше улица „Планината Сент Жьоневиев“. Този площад беше едно от петте места в столицата, където измъчваха и екзекутираха осъдените. Забързан, напълно безразличен, младият мъж не обърна никакво внимание нито на бесилките, нито на ужасяващото колело за изтезания, което монтираха върху нова платформа.
След като излезе от двореца на Шеврьоз, се сети, че херцогинята обичаше лукса. Тя си доставяше най-съвършените, най-красивите и най-скъпите неща. Новият ѝ специалист по магии вероятно не беше изключение от правилото. Нямаше съмнение, че някой ѝ беше препоръчал Модюи. Или поне той се ползваше с особен респект. Това, че името му не говореше нищо на Ленкур, беше без значение, тъй като ограниченият свят на специалистите по магии беше изключително потаен.
Обаче имаше някой, който добре познаваше този свят.
На улица „Затънтена“ Ленкур решително отвори вратата на книжарницата на Берто.
Един час по-късно, когато вече падаше мрак, Ленкур пристигна почти без дъх в двореца на Ястреба. Надяваше се да намери там Ла Фарг, но старият благородник вероятно вече беше в Дампиер с Алмадес и Марсиак.
— Ами Балардийо? — попита той Грибо.
— Господин Балардийо още не се е върнал — отговори портиерът.
— Толкова по-зле. Кон. Бързо!
Но точно в този момент в двора се появи конник. Беше Балардийо. Връщаше се от Тейсие, който най-после успя да идентифицира пентакъла, описан от Сен Люк.
— Няма да повярвате на ушите си! — заяви старият войник и слезе от седлото.
Ленкур обаче му повярва.
Той веднага се метна на жребеца на Балардийо и пое в галоп.
В Дампиер се свечеряваше, а гласове и смехове отекваха в тесния двор на замъка. Под светлината на факли италиански комедианти представяха изпълнен с остроти и закачки фарс, който предизвикваше задоволството на всичките зрители. Дори кралят, който нямаше вкус към подобни волности, като че ли харесваше представлението. Прихваше на драго сърце. Тъй като по природа беше начумерен и мрачен, великолепното му настроение предизвикваше учудване. Дори сериозно безпокоеше някои хора.
Ла Фарг гледаше към двора през прозорец на първия етаж. Клоунадата на италианците не го забавляваше. Още щом пристигна в Дампиер, той помоли капитана на мускетарите господин Дьо Тревил да го приеме, за да сподели с него подозренията си: тук трябваше да протече последното действие на заговора срещу краля. Двамата мъже се познаваха добре, уважаваха се и се ценяха. Без да омаловажава предупреждението на Ла Фарг, Тревил го увери, че Луи XIII не рискува нищо, тъй като цял отряд благородници бди над него. Капитанът на мускетарите все пак позволи на Ла Фарг да остане, при условие че неговите Остриета и самият той не пречат на охранителите. Освен това трябваше да стоят далеч от градините, особено по мръкнало: „Моите мускетари не ви познават, а заповедите, които са получили, са категорични. Те ще стрелят и ще ви убият, ако не спазвате разпорежданията.“
В двора, пред живописно изрисувано платно, Арлекин риташе по задника Матамор, който напразно се домогваше до ръката на Коломбина. Развеселен, Луи XIII се смееше от все сърце всеки път, когато комедиантът подскачаше, след като получеше поредния ритник. Точно противоположно беше настроението на кралицата, която, седнала от лявата страна на съпруга си, принудително се усмихваше леко и разсеяно ръкопляскаше със закъснение. Очевидно нещо я тормозеше.