С бърза стъпка, която издаваше безпокойството ѝ, Анна Австрийска се прибра в покоите, подготвени ѝ от госпожа Дьо Шеврьоз. Беше придружена от херцогинята, а след тях вървяха и благородничките от свитата ѝ, сред които беше Анес дьо Водрьой. Тя се опитваше да изпълнява примерно ролята си на придворна дама. Беше дискретна, изпълнителна, предвидлива. Внимаваше да не засенчва никого. Фризирана елегантно и гримирана, тази вечер носеше великолепна алена рокля с дълбоко деколте, украсено с дантели, стегнат корсаж и възглавничка за подплънка на роклята около ханша. Чувстваше се красива. Въпреки всичко рапирата ѝ липсваше, откакто вече няколко дни служеше на Нейно Величество. Стилетът, който беше втикнала в жартиера си, представляваше жалко утешение.
Тя беше от последните, които поеха по голямото стълбище. Изведнъж усети, че някой я хвана за ръката…
… остави Марсиак да я завлече зад една колона.
— Знаеш ли какво ѝ е на кралицата? — запита той без предисловие.
— Не. Но тя беше много мрачна още когато стана сутринта, и състоянието ѝ изглежда все по-тревожно. Всъщност прекара по-голямата част от деня в молитви.
— Опитай се да разбереш нещо повече, става ли?
— Добре. Къде мога да намеря капитана?
— При Тревил.
— Ще сторя всичко възможно.
— Чуй ме…
— Казвай!
— Видяха ни да се усамотяваме.
— И какво от това?
— Поне да се целунем. За да ги измамим, разбира се.
— Бих могла също така да ти ударя един шамар и да си тръгна, като си оправям дрехите. За да ги измамим, разбира се.
Усмихната до уши, Анес пое по стълбите толкова бързо, колкото роклята и възпитанието ѝ позволяваха. Тя мина покрай двама стражи с алебарди, отвори вратата към покоите на кралицата, влезе в един вестибюл и се усмихна на херцог Д’Юзес, който беше почетен рицар. След това във втори вестибюл срещна придворната дама госпожа Дьо Сенеси, няколко компаньонки и други прелестни придворни госпожици, сред които бяха Луиз Анжелик дьо ла Файет и Од дьо Сент Аволд. Всички чакаха и не знаеха какво да предприемат, защото Анна Австрийска, готова всеки момент да се разплаче, се беше затворила с госпожа Дьо Шеврьоз в стаята си.
Като научи новината, Анес се престори на много разтревожена, запита дали може да бъде полезна с нещо и тъй като ѝ отговориха, че не може, се оттегли. После трябваше да действа стремително, без да си дава вид, че бърза. Отново се усмихна на господин Д’Юзес, напусна покоите, тръгна по коридора, който я отведе до малка стаичка, скрита от завеса. Тя се увери, че никой не я е забелязал, и прекрачи прага. Беше открила помещението следобеда, когато дискретно изследва двореца.
Стаята на кралицата беше свързана с вестибюла, където се намираха дамите от свитата ѝ, както и с кабинет, в който през тази нощ щеше да спи херцогинята — по този случай ѝ бяха подготвили легло. Анес намери кабинета безлюден. Тя влезе вътре на пръсти и прилепи ухо до вратата, зад която Анна Австрийска и госпожа Дьо Шеврьоз се бяха усамотили.
Едната от тях ходеше напред-назад из помещението.
Беше кралицата, която с нервен глас твърдеше, че се отказва от някакъв план. Размислила и дълго се молила. Всичко това било лудост. Никога нямало да склони. Как е могла да повярва в успеха на подобно начинание? Но вече виждала нещата ясно. Да, трябвало да се откаже.
— Госпожо — отговори спокойно херцогинята, — още е възможно да промените мнението си. Всичко зависи от вашата воля. Само заповядайте.
— Добре. Ето, заповядвам.
— Това, което няма да се случи тази вечер, може да не стане действителност никога вече. Звездите не…
— Какво ме интересуват звездите?
— Сигурна ли сте, че сте премислили трезво нещата, госпожо? Задълженията на Ваше Величество…
— Моите задължения ми забраняват да предам краля! Що се отнася до останалото, трябва да се доверя на божественото провидение. Някой ден молитвите ми ще бъдат чути…
— Осъзнавате ли, че ако се откажете, вероятно ще трябва да признаете истината пред краля? Защото тайните изплуват на повърхността, госпожо. Повярвайте ми, тайните винаги изплуват. Полицията на Кардинала е навсякъде.
— Ще измоля прошка от краля.
— А какво ще стане с тези, които са ви помагали?
— Няма да позволя да ви безпокоят, Мари.
— Не мислех за себе си, а за другите.
— Кой може да ги съди за това, че са изпълнявали желанията на своята кралица?
— Ришельо може.
Настъпи тишина.
След това Анес чу, че госпожа Дьо Шеврьоз става, и направи няколко крачки… Отвори и затвори някакво чекмедже… Пак се върна при кралицата… И каза: