— Добре — рече той. — Трябва да говоря с Тревил. Ти, Анес, се върни при кралицата и стори всичко възможно да не я изпускаш от очи. Балът скоро ще започне.
Лепра прониза една сила, която се промъкваше между краката му, после, с върха на рапирата си, я вдигна, за да я огледа на светлината на фенера. Нагъсто подредени червеникави криви линии украсяваха черния ѝ гръб. Саламандърът беше дълъг и тежък колкото голям плъх. Извиваше се около стоманеното острие, което го измъчваше. Обаче плюеше жлъч, опитваше се да хапе и да драска с нокти, а не да се освободи.
„Гадост“ помисли си Лепра и издърпа рапирата рязко, а влечугото отхвръкна настрана.
Силата се удари в стената, после падна на пода с глух шум. Все още беше жива. В мрака съскаха раздвоени езици. Това беше началото на нахвърлянето върху плячката, което мускетарят очакваше. Скърцаха остри нокти, люспести кореми се плъзгаха по каменната основа, от всички страни се струпваха сили и се нахвърляха върху агонизиращата си посестрима, за да я разкъсат. Ожесточението на битката и вкусът към кръвта скоро доведоха до резултат. Люспестите гърбове заблестяха, а чудовищният сблъсък, до този момент невидим, изгря с ореол от немощна светлина. Погубената сила не беше единствената жертва на тази дивашка борба. Няколко други, вече ранени, бяха на свой ред атакувани и разкъсани от по-едрите и по-жестоки влечуги.
Лепра отклони поглед от страшното кръвопролитие.
С рапира в ръка, той продължи да изследва подземията на черната кула — пространства, чиято площ все още му беше трудно да обозре. Те бяха много големи, вероятно огромни, във всеки случай много по-просторни от двете или трите мазета, които бе очаквал да намери сред руините на средновековната крепост. Повечето от залите бяха прихлупени, с кръгли и къси колони, поддържащи сводовете. Празни и голи, обитавани от невидимите движения на силите, които ги пазеха, застлани с плочи, ехтящи под подметките на мускетаря, те бяха посрещнали сменящите се векове в мрачините на подземното безмълвие.
Ла Фарг изпрати съобщение на Тревил и дискретно се срещна с него след банкета. Информира го за разговора между кралицата и херцогиня Дьо Шеврьоз, който Анес беше подслушала, заяви, че без никакво съмнение се подготвя последното действие на заговор, и настоя охраната около краля да бъде засилена до сутринта.
Напразно.
— Няма да увелича нито патрулите, нито часовите — отговори капитанът на мускетарите.
— Сигурността на краля е под заплаха, господине.
— Знае ли човек? Но не бих могъл да тръгна против волята на Негово Величество. Той пожела да вижда край себе си колкото е възможно по-малко мускетари, за да покаже, че не изпитва никакво безпокойство да спи между тези стени…
— … и по този начин да измами бдителността на онези, които ще бъдат арестувани утре — разбра Ла Фарг.
— Точно така. Затова, ако дворецът, какъвто и да е мотивът, изведнъж се напълни с мантии…
Старият благородник кимна с глава, но остана угрижен.
Лявата му ръка стискаше дръжката на старата му рапира „Папенхаймер“, с другата оправи някаква гънка на тежкия колан, обърна се към прозореца и вдигна очи към нощното небе.
— Впрочем — добави Тревил — балът скоро ще започне. Кралят ще го открие с кралицата, след това, както ми каза, ще се оттегли да спи под предлог, че трябва добре да си почине преди лова, на който херцог Дьо Шеврьоз го е поканил на сутринта. Но и вие като мен знаете какъв дивеч ще бъде уловен утре… Така че кралят скоро ще се озове в покоите си, мускетарите ще бъдат пред вратата му и дори във вестибюла.
Някой почука.
Един мускетар влезе и обяви на своя капитан:
— Пристигна конник. Твърди, че носи важна информация от последния час, свързана със сигурността на краля.
— Как се казва?
— Ленкур. Бивш гвардеец на Кардинала.
Ла Фарг рязко се обърна.
След изтощителната езда Арно дьо Ленкур се опитваше да се приведе в приличен вид, когато Марсиак го намери в двора край голямата конюшня. Разгърден, той плискаше лицето и врата си с вода от ведро. Като видя гасконеца, смъкна пешкира от врата си, набързо се избърса и облече дублета си — току-що изчеткан, — който му подаде някакъв слуга от замъка.
— Трябва да говоря с капитана — заяви той, връчи монета на прислужника и взе от ръцете му шапката си.
— Ще ви отведа при него — отговори Марсиак.
— Добре.
Ленкур грабна рапирата си и закрачи редом с гасконеца, който го запита:
— Има ли новини от Тейсие?
— Да. Най-после той успя да разпознае пентакъла.