Отчаяно диреше изход, когато внезапно настъпи ужасяващ обрат.
Рапирата му се счупи.
Стоманата поддаде и по-голямата част от острието шумно падна на земята. За миг Ровен изпита огромно учудване, а Лепра изумя от ужас…
… веднага след това наемникът се засмя демонично и стремително атакува.
Лепра отстъпи ловко, за да избегне силния удар, и парира следващия с онова, което беше останало от рапирата му. Други маневри му помогнаха да предотврати неизбежното. Но после загуби равновесие и успя да се спаси само заради ловкостта на дясната си ръка, която смогна да отстрани острието на противника. Въпреки че носеше ръкавица, стоманата жестоко нарани дланта му. Мускетарят простена от болка и отстъпи, а Ровен напредваше срещу него с насочена към гърдите му рапира. Той залитна като пиян, без да изпуска от очи острия връх, който беше готов да го прободе. Усети, че прасците му докосват повърхността на кладенеца в средата на залата, затова се опита да се дръпне по-напред, за да избегне падането в черната бездна.
В този момент силите му окончателно го напуснаха.
Падна на колене и със замъглен поглед видя Ровен, който се беше надвесил над него.
Безмилостно се готвеше да го прониже смъртоносно.
„Значи така ще свърши всичко“, помисли си Лепра.
— Последни думи? — запита го Ровен. — Имаш ли какво да кажеш?
С върховно усилие на волята си, мускетарят се разсмя болезнено и без да говори, изплю кървава слюнка.
— Нямаш? Както искаш — рече наемникът. — Сбогом.
Той вдигна високо ръце, държейки здраво рапирата с върха надолу, за да го забие в беззащитната гръд на Лепра.
Но някой отсече:
— Момент.
Ровен замръзна и погледна през рамо… видя Мирбо.
Не можеше да повярва, беше слисан, но се обърна.
Наистина, благородникът с бежовия дублет сякаш беше възкръснал от мъртвите и блед и окървавен, приближаваше бавно и мъчително, държеше едната ръка прилепена до тялото си, а с другата се опитваше да вдигне рапирата.
С огромно усилие Лепра се изправи, като се облегна на стената на кладенеца.
— Исках… — каза Мирбо на Ровен. — Исках…
— Какво?
— Исках да знаеш кой ще те убие.
Наемникът се засмя презрително: Мирбо дори не можеше да държи изправена рапирата си, а пък да се бие… Но усмивката на Ровен изчезна мигом, щом видя, че благородникът насочва към него пищов, който държи в лявата си ръка.
Чу се изстрел.
Куршумът улучи в челото Ровен, който падна назад, със скръстени отпред ръце, докато Мирбо се свлече от изтощение.
След като се увери, че наемникът е мъртъв, Лепра бързо отиде до агонизиращия благородник. Внимателно повдигна главата му.
Мъжът мъчително отвори очи.
Мускетарят не знаеше какво да каже. Думите не му достигаха. Нещо го душеше и очите му се изпълниха с влага.
— Бл… благодаря — успя най-накрая да произнесе той.
Мирбо едва доловимо кимна с глава.
— Моля… за услуга… — прошепна той. — За мен…
— Кажете…
— Бих желал… Бих желал… да не… умирам тук… Моля ви… Не тук.
Под натежалите от плод клони в градината в Дампиер се водеше жестоко сражение, докато продължаваха фойерверките. Остриетата и наемниците на Савелда бяха кръстосали оръжия, а в същото време ослепителни и красиви пожари изгряваха в небесата и после се насочваха като звездни потоци към земята. Променящи цветовете си светлини озаряваха лицата и фигурите, по стоманата на рапирите играеха същите отражения, които избликваха от кръвта на ранените и от блясъка на трескавите погледи.
Страхотен ритник и удар с две ръце между лопатките позволиха на Ла Фарг да се освободи от противника си. Възползвайки се от краткия отдих, той се огледа наоколо — всичко бе осветено от зарята, която разпръскваше многоцветни искри.
След като пречука един от нахвърлилите се трима наемници, без да му мигне окото, Сен Люк се дуелираше с другите двама, а в лявата си ръка държеше за дулото пищова си и го използваше като средство за отбиване на удари. Не изглеждаше затруднен, за разлика от Ленкур, който получи куршум в лявото рамо и опрял се на едно дърво, се защитаваше, колкото можеше. Марсиак му се притече на помощ и въоръжен с рапира и кама, се изправи срещу трима, въпреки че имаше рана на ръката. Алхимика изчезна. Но къде беше кралицата?