— Нейно Величество е спасена — заяви гасконецът на стъписаните мускетари. — Подайте ми ръка! Моля!
Всички се втурнаха да помагат, а в това време Алмадес и Тревил се носеха откъм градината. Заедно с неколцина мъже със сини мантии, капитанът на мускетарите беше готов на всичко, за да установи контрол над положението.
Тъй като вече никой не се интересуваше от него, Ла Фарг се оттегли настрана и сложил ръце на кръста, дълго се взира в овощната градина. Кралицата беше спасена и несъмнено това изглеждаше най-важното, но Алхимика отново избяга…
После, като чу да се говори, че двама мускетари били намерени пребити наблизо, а Сен Люк изчезнал, той се усмихна доволно.
Сен Люк тичаше из гората, а каретата на Алхимика заобикаляше по пътя. Разбра, че впрягът потегля, веднага полетя след него, проправяйки си път през ниските клони, и успя равномерно, без да губи сили, да премине огромно разстояние. Благодарение на дните, прекарани в оглеждане на Дампиер, той знаеше откъде ще мине колата. Засега тя се носеше по пътя, който заобикаляше гората, а мелезът пресичаше напряко. Скоро щеше да забави ход, тъй като трябваше да премине по малък мост, и точно там Сен Люк смяташе да я засече.
Дърветата се разреждаха, а шумът от колелата се чуваше все по-близо. Сен Люк осъзна, че рискува да пристигне много късно. Устреми се напред като вихър, запровира се през ниските храсти, които издраха лицето му, и пристигна точно в момента, когато каретата минаваше по моста.
Изпусна я!
Но Алхимика беше придружаван от конници, а един от тях се беше забавил и бе останал сам назад.
Сен Люк не проигра последния си шанс. Той се засили, подскочи и от една височинка се хвърли на седлото. Конят изцвили и се строполи сред облак прах…
Изправи се изплашен, но вече го яздеше мелезът, който го подкара в галоп.
В каретата инстинктът предупреди Алхимика за надвисналата опасност. Той измъкна глава през прозорчето, огледа се назад и веднага съзря гонещия го конник.
— Там! — изкрещя с всичка сила на ескорта си, за да надвика тропота на копита и скърцането на осите на колелата. — Конник! Спрете го!
След това отново седна на мястото си и бързо взе решение.
Наведе се, отвори подвижната предна седалка, извади отвътре ковчеже, което постави на коленете си, и повдигна инкрустирания капак: вътре имаше флаконче с еликсир от златен блян.
Трябваше да се преобрази.
Последната му метаморфоза в Елзас толкова го беше изтощила, че все още не можеше да възвърне „първичната си форма“, но и междинна същност можеше да го спаси. Отвори флакончето и жадно погълна течността, обхвана го пристъп на кашлица и изпита жестоки болки.
Трима конници съпровождаха каретата — един отпред и двама отзад. Предупредени от Алхимика, тези двамата забавиха ход, за да пресрещнат Сен Люк, който вече се приближаваше. Проехтяха изстрели, всеки от тях използваше пищовите, извадени от кобурите на седлата. Мелезът успя да избегне първия изстрел и на свой ред отговори. Улучи един от наемниците, който се свлече на земята. Вторият се прицели и стреля. Куршумът одраска Сен Люк, който вече беше съвсем наблизо. Мъжът измъкна втория си пищов и се приготви да го използва, но мелезът се оказа по-бърз и го улучи право в челото. Наемникът клюмна напред, а конят му го отнесе.
Забелязвайки настъпилия обрат, кочияшът се развика и конникът, който яздеше най-отпред, го чу. Кривна от пътя и се скри в горичката, като остави впряга и преследващия го да отминат. Сен Люк не подозираше за тази маневра. Той настигна коня на първия наемник, когото свали, и гледаше към пищова, останал в кобура на седлото. Задържа коня си, грабна пътьом оръжието и го втъкна в колана си.
Настигна каретата, обгърната от огромен облак прах, който вдигаха препускащите копита и укрепените с железни оси колела. Приближи се колкото беше възможно, протегна ръка, улови се за една скоба и се прехвърли на тясната платформа, предназначена за лакеите. Реши, че ще успее да си поеме дъх, но прозвуча изстрел и един куршум профуча край главата му. Като се държеше здраво, той се обърна, видя последния конник от ескорта, който пристигаше по пътя в галоп, и вече насочваше към него втория си пищов. За щастие, оръжието му изневери: барутът не експлодира и пищовът само задимя. Наемникът го захвърли и извади рапирата си. Сен Люк стори същото. Започна сражение. Крепейки се с едната ръка, мелезът бе кацнал само на един крак върху платформата. Намираше се наполовина във въздуха, в задната част на каретата, която се клатушкаше силно и го блъскаше към кабината. Конникът нападаше яростно, а Сен Люк понякога се отбраняваше, понякога на свой ред нанасяше удари, като се въртеше ту наляво, ту надясно. Накрая мелезът успя да се наложи. Колкото му беше възможно, се изнесе напред и заби острието си в плътта на наемника, който изохка и изпусна оръжието си, за да притисне с ръце корема си. Конят му премина в тръс, после забави още ход, спря, а каретата изчезна в мрака.