Выбрать главу

— Не зная — призна старият благородник. — Предполагам, отговори.

— На кои въпроси?

Той замълча и двамата мъже бяха отведени в голямата кула, където се намираше затворът.

Независимо че херцогинята вероятно щеше да избегне цялата строгост на наказанието, което заслужаваше за аферата с Шатоньоф, Ла Фарг смяташе, че най-важното беше предотвратяването на възможната трагедия в Дампиер. Кралицата беше спасена и наемниците на Черния нокът, които не бяха убити, никога вече нямаше да видят дневната светлина. Наистина Савелда успя да избяга и оставаше неоткриваем. Но Алхимика от Сенките беше зад решетките. Колкото до Остриетата, те излязоха от случилото се без особени поражения. Сдобиха се дори с нов събрат — Ленкур, чиято рана в рамото не се оказа сериозна. Другият леко ранен — Марсиак — беше разкъсван между две чувства: радостта, че е държал в ръцете си кралицата на Франция, и гадостта, че не можеше да се похвали с това. Сен Люк отново беше изчезнал, а Анес се зае с неведоми дела, след като бившата настоятелна на Сестрите на Сен Жорж ѝ изпрати някакво писмо. В крайна сметка, само Лепра предизвикваше безпокойството на капитана, тъй като се завърна от мисията си ужасно изтерзан. Физически, но също и морално.

В „Шатле“ тъмничарят отвори една врата на етажа с единичните килии и се отдръпна, за да даде възможност на Ла Фарг и Алмадес да влязат. Стаята беше прохладна, доста мрачна и почти празна — в нея имаше само маса, табуретка и легло. Вътре се намираше Алхимика, който гледаше през островръх прозорец, преграден с дебела желязна решетка. Все така будещ безпокойство и величествен, той беше облечен в сиво, едното му рамо беше превързано, а китките му — оковани с „магическа стомана“, сплав, в която имаше драконит. Драконитът представляваше алхимически камък, който потискаше мощта на драконите.

Подобна на отворена рана, устата на Алхимика се изкриви в странна усмивка, когато той се обърна към посетителите си.

* * *

Пръв би тревога един кантонер от околностите на Париж, който, след като погледна към небето, отначало не повярва на очите си, а после хукна към селото. Пристигна там почти без дъх и ужасѐн почука на вратата на енорийския свещеник, а кюрето почти нищо не разбра от пелтеченето му. Освен това не му повярва. Вероятно фантазираше. Но малко по-късно пристигнаха и други свидетели.

Те също бяха видели.

Те също умираха от страх.

Кюрето удари камбаната.

* * *

Гледайки през прозореца на личния си кабинет, граф Дьо Тревил дълго наблюдаваше двора на двореца си на улица „Старият гълъбарник“. После се обърна и запита Лепра:

— Наистина ли решихте така?

— Да, господине.

Капитанът на кралските мускетари седна зад бюрото си и още няколко секунди се отдаде на размисъл. Възползва се от настъпилото мълчание, за да огледа Лепра, който стоеше прав, без да мигне, с рапирата от драконова кост на кръста и с превързана дясна ръка.

— Не се заблуждавайте — рече накрая Тревил. — Не по-малко от вас желая отново да облечете мантията. Впрочем никой не я заслужава повече от вас…

— Благодаря, господине.

— Но зная какво представляват Остриетата в очите ви. Също така познавам уважението и приятелството, което храните към господин Дьо ла Фарг… Споделихте ли с него решението си?

— Ще му кажа още тази вечер, както и на другите Остриета.

— Няма да ви е лесно.

— Действително.

* * *

В двореца на Шеврьоз Арно дьо Ленкур намери херцогинята на голямата тераса. Той беше все още бледен и с превързана ръка. Херцогинята изглеждаше красива и елегантна както обикновено, но беше сама и като че ли тъжна. Стоеше права под балдахин, където имаше кресла и маса, покрита с питиета и с недокоснати деликатеси — сладки, бадемов крем, плодови желета, конфитюри и сироп. Тя държеше в ръка чаша, пълна с еликсир от златен блян, а по блясъка в погледа ѝ Ленкур се досети, че вече добре се е почерпила.

Подаде му ръката си за целувка, а след това рече:

— Значи никога не сте се отказвали да служите на Кардинала, господин Дьо Ленкур…

— Да, госпожо.

— Бога ми, добре воювате… За разлика от маркиз Дьо Шатоньоф, който искаше да ви привлече към нашите редици, господин Дьо Мирбо нито за миг не повярва, че бихме могли да ви спечелим за каузата си. Той казваше, че Кардиналът е господар, на когото човек никога не престава да служи.

— Несъмнено е имал право.

— Знаете ли каква е съдбата му? Арестуваха ли го?

— Мирбо ли? Мъртъв е, госпожо.

— О! Колко жалко, нали? — изрази съчувствието си госпожа Дьо Шеврьоз с тон, с който обикновено оплакваше красивите розови храсти, попарени от студа.