Выбрать главу

Ленкур не отговори и двамата едновременно се обърнаха към великолепната градина.

— Благодаря ви, че приехте да ме посетите, господине. Вече почти никой не се явява пред вратата ми, представяте ли си! Висшето общество, което танцуваше на моя бал и аплодираше фойерверките, сега ме избягва, сякаш съм болна от ранса… Но аз отдавна съм свикнала с преображенията на двора и спокойно очаквам да науча каква съдба ми е предопределена. Ще бъда пратена в изгнание, нали?

— Вероятно да.

— А какво ще се случи с горкия Шатоньоф?

— Съмнявам се, че някога ще излезе от затворите на Негово Величество.

— Изгнание… — въздъхна дълбоко херцогинята, а погледът ѝ се зарея в далечината.

Един лакей донесе на табла кутия, покрита с плат. Той остана неподвижен и изчака търпеливо, докато господарката му го забележи.

— О! — възкликна тя най-после. — Ето защо ви помолих да дойдете да ме видите. Вземете, господине. Това е за вас.

Заинтригуван, Ленкур пое кутията, но изчака лакеят да се отдалечи, за да я отвори. Тя съдържаше писмо, адресирано до него, и малък портрет.

— Писмото — обясни госпожа Дьо Шеврьоз — е от госпожа Дьо Сент Аволд, която, по известни вам причини, беше принудена незабавно да се завърне в родната Лотарингия.

Портретът беше на Од дьо Сент Аволд. Беше онзи, който херцогинята нареди да нарисуват, за да покаже на своя специалист по магии доколко, ако прикрият горната част на лицето ѝ, красивата Од приличаше на кралицата — същите очи, същата уста, същата брадичка, същата шия…

— Приемете този подарък от мен, господине. Защото сред многото ми пороци най-големият е този, че се прекланям пред любовта.

Ленкур го взе и се почувства развълнуван.

В далечината биеха камбани и сякаш звънът приближаваше, но двамата не му обърнаха никакво внимание.

— Сбогом, господин Дьо Ленкур. Съмнявам се, че скоро отново ще се видим.

— Сбогом, госпожо. Впрочем…

— Да, господине?

— Ще приемете ли да отговорите на един въпрос?

— Кардиналът ли го задава чрез вашите уста?

— Не, госпожо.

— Тогава ще отговоря.

Ленкур си пое дълбоко въздух, след това запита:

— Защо, госпожо? Защо искахте да помогнете на кралицата да забременее? Вашата омраза към Кардинала не е тайна за никого. И по мотиви, които вие си знаете, струва ми се, че недолюбвате особено краля. А трон без наследник означава претенденти и амбициозни благородници, които плетат интриги и чакат удобна възможност да се нахвърлят върху вашите противници. Като съдействате за раждането на дофин, вие всъщност засилвате мощта на трона и утвърждавате властта на Луи XIII.

Херцогинята се усмихна.

— Забравяте, господине, привързаността ми към кралицата и колко е мъчително за мен да я гледам нещастна и толкова често унижавана… Освен това една нощ се забавлявахме и се гонехме с кралицата в Голямата зала на Лувъра. Ако не бях аз, тя нямаше да се спъне на края на подиума. Ако не бях аз, нямаше да падне. Ако не бях аз, не би загубила два дни по-късно детето, което носеше… Момче, както разбрах… Кралицата ми прости, но аз никога не намерих покой… Затова, когато онзи, който се представи като специалист по магии, ми довери, че…

Обхваната от силно вълнение, тя не завърши изречението.

Малко по-късно възкликна:

— Как силно бият камбаните!

Към камбаните от предградията се присъединиха и тези от квартала Сен Томас дю Лувър.

Беше необичайно и обезпокоително.

Ленкур вдигна очи към небето в момента, когато по него преминаваше сянката.

* * *

Лепра слизаше по голямото стълбище в двореца на Тревил, когато почувства, че му става лошо. Изведнъж го обля топла вълна, погледът му се замъгли и разбирайки какво се случва, прошепна:

— О! Господи, не, не тук…

Облян в пот и залитайки, той блъсна някакъв мускетар, който се качваше нагоре, опита се да се задържи за рамото на друг, но скъса нечий ръкав и краката му се подкосиха.

Падна в подножието на стълбите и бе обхванат от конвулсии.

Около него се струпаха мускетари. Някои от тях го хванаха за ръцете, за да се опитат да го изправят. Други се мъчеха да пъхнат нещо между челюстите му.

— Лекар! Бързо повикайте лекар!

Докато се гърчеше и стенеше, черна течност потече от треперещите му устни.

— Това е ранса! — възкликна някой. — Криза от голяма ранса!

— Клетникът…

— Чувате ли? — обади се друг. — Като че ли възвестяват тревога…

Съвсем наблизо камбаните на абатство „Сен Жермен де Пре“ биеха лудешки.