Огромна и масивна, някаква сянка с криле надвисна над затвора в „Шатле“. В килията на Алхимика светлината внезапно помръкна и страхотен рев разтърси стените. Навън всички парижки камбани биеха.
Ла Фарг се обърна към прозореца, зад който ставаше все по-мрачно…
… и видя огромен дракон, който се намираше точно срещу него, беше отворил паст, за да избълва огън.
Старият благородник се вцепени от ужас.
4.
Младата сестра шатленка, която с факел в ръка влезе първа в тъмния коридор, изглеждаше едновременно обезпокоена и забързана. Зад нея Анес дьо Водрьой се държеше по-уверено, но и тя внимателно се оглеждаше и се ослушваше.
За да стигне дотук, добросъвестно беше изпълнила съветите да проявява предпазливост, които ѝ отправи майка Еманюел дьо Серне, бившата настоятелка на Сестрите на Сен Жорж. В писмо, което Анес намери, след като се върна от Дампиер, майка Еманюел ѝ пишеше, че не е открила какво се е случило с кавалера Рейно д’Омбрьоз, сина на благородника, който дойде да търси помощ от Остриетата. Затова пък тя знаеше коя е — и къде може да намери — тази, която Рейно с отряд Черни гвардейци бяха съпроводили в Елзас за изпълнение на тайна мисия: наричаше се сестра Беатрис д’Осен. Младата баронеса Дьо Водрьой и тя някога бяха приети едновременно за послушници. Бяха приятелки, или по-скоро изпитваха дружески чувства. Странното беше, че сестра Беатрис сега пребиваваше на тайно място, почти като пленничка, по нареждане на днешната настоятелка, всяващата страх майка Терез дьо Восамбр.
По коридора, където стъпваше едва ли не на пръсти, Анес беше отведена пред някаква врата. Шатленката, която я придружаваше, се огледа боязливо наляво и надясно, преди да отключи и да се оттегли.
— Побързайте — прошепна тя. — Всеки момент може да открият, че съм взела ключовете.
Анес кимна с глава и влезе.
Беше обикновена монашеска килия, аскетична и без никакви удобства. Върху малкото легло лежеше сестра Беатрис. Бледа, с изопнати черти, тя си беше останала хубава, но изглеждаше измъчена. Беше се превърнала в сянка на великолепната и горда шатленка, която в една ранна утрин, на границата с Елзас, сама се беше изправила срещу голям дракон, с острието си от драконит в ръка и мълвейки заклинания.
Беше се отнесла в света на сънищата.
Анес свали широката пелерина с качулка, с която се беше покрила, седна до заспалата и докосна ръката ѝ.
Монахинята отвори слепите си, прозрачнобели очи.
— Анес? Ти ли си, Анес?
— Да, Беатрис. Аз съм.
— Да бъде благословен Бог! Най-после молбите ми бяха чути!
— Боже мой, Беатрис, очите ти! Какво се е случило с теб?
— Няма нищо, Анес. Нищо на света няма цената на… Няма да продължи дълго, струва ми се.
— Цената на какво?
— Трябва да научиш всичко, Анес. Трябва да видиш онова, което аз видях! — прошепна шатленката с агонизиращ глас.
Тя се опита да се повдигне в леглото, но Анес я възпря нежно и каза:
— Успокой се, Беатрис. Необходима ти е почивка. Ще се върна отново.
— Не! — възкликна изплашено монахинята. — Сега! Много е важно!… Дай ми ръката си, Анес!
Младата баронеса се подчини.
— Ето, гледай… Гледай — повтори сестрата с все по-слаб глас. — Трябва… да… видиш…
Белите ѝ очи потъмняха, сякаш удавени в някаква черна течност.
Изникна бездна, в която съзнанието на Анес изведнъж пропадна.
И тя видя.
Видя онова, което шатленката беше открила онази сутрин в Елзас, прониквайки в съзнанието на дракона.
Видя откъслечни картини от близкото бъдеще, които я изпълниха с ужас.
Цари мрак. Изпаднали в паника тълпи тичат като обезумели по улиците, озарявани от лумналите пожарища. Нажежена стихия се стоварва от небесата. Бълва я черен дракон. Или няколко дракона. Пламъци удрят безмилостно покривите; пламтящи потоци превръщат в прах керемидите; сипе се врящ дъжд. Умиращи от страх люде се опитват да избягат някъде. Крещят неистово, блъскат се, бият се и тъпчат по-слабите. Войници стрелят безцелно към висините. Хора-факли агонизират. Огънят унищожава цели квартали, а огромните озарения се отразяват в тъмните води на реката.
Река, която тече край изпепеления Лувър.
Разтреперана и с очи, от които се стичат сълзи, Анес вижда, че Париж гори.