— Болката ви изглеждаше изключително силна…
— Не беше, преди да ми хрумне да скоча от един прозорец — отговори усмихнато Лепра.
— Странна идея…
— Нали?
Двамата мъже, чиято разлика във възрастта беше петнайсетина години, размениха съучастнически и весели погледи.
След това обаче Тревил помръкна.
— Вчера получих вести от баща ви — каза той и посочи писмото, което беше оставил пред себе си, преди да влезе Лепра. — Той се тревожи за вас. Би искал да знае защо сте напуснали мускетарския полк.
— Графът се бои да не опетня името му. Например да не ме застигне недостойна гибел, докато изпълнявам тайна мисия… Той би се гордял с мен, ако умра на бойното поле, носейки мантията на вашите мускетари, господине. Но няма да му е приятно да се подчинявам на заповедите на капитан Ла Фарг… Графът — продължи Лепра след кратка пауза — се вълнува само от това да запази славното си име.
— Може би желае да чуе вестта за славното ви…
Бившият мускетар се усмихна тъжно.
— Ако графът научи, че трупът ми е намерен в някой канал, господине, моят труп ще го натъжи по-малко, отколкото мисълта за канала.
Тревил изпита жал, стана и отиде до прозореца.
Остана там известно време, с ръце зад гърба си, мълчалив и замислен.
— Кавалер Д’Оргьой, вие винаги ще бъдете добре дошъл да се завърнете в отряда на мускетарите. Впрочем сега сте просто в отпуск. Неограничен по време отпуск наистина, но отпуск. Само пожелайте — и ви приемам обратно.
— Благодаря, господине.
Тревил обърна гръб на прозореца и срещна погледа на Лепра.
— Знаете какво уважение изпитвам към капитан Ла Фарг. Затова не бих желал да избирате на кого от нас да бъдете верен. Но няма да бъдете по-малко полезен на краля, ако облечете мускетарската мантия. Пазете вашата, кавалере. И размислете. Никога не е късно.
Кардинал Ришельо изглеждаше изключително загрижен след срещата си с Луи XIII. Но той остана външно невъзмутим и реши да се появи в Голямата зала на Лувъра, където се събираха министри и царедворци, паразити и офицери, красавици и знатни благородници. Влезе усмихнат, наглед безгрижен, включи се в разговорите, спокойно понесе набезите на натрапниците, молбите на просителите и пируетите на ласкателите. За да поддържа заблудата, че е спокоен, дори реши да посети кралицата в покоите ѝ. Но дали идеята беше добра?
Трябваше да приспи подозрителността на онези, които вече проявяваха безпокойство или скоро щяха да изпитат ужас от причините, поради които кралят — във възможно най-отвратително настроение — задържа първия си министър след приключването на заседанието. Решенията, които Луи XIII беше взел, и неоспоримите заповеди, които издаде, докато траеше срещата им насаме, можеха да хвърлят кралството в огън и в кръв. Когато настъпеше уреченият ден, трябваше да бъде нанесен удар — бързо, силно и справедливо. Без нито капка жал. Този ден беше съвсем близо. Но дотогава единственият начин да бъде избегнато фаталното възпламеняване се състоеше в това да се запази тайната. А една тайна винаги остава добре скрита, когато никой не подозира колко важна е тя.
Ришельо знаеше, че го наблюдават.
Държавническият му ранг беше причината всяка от неговите срещи — пожелана или наложена му — да бъде забелязвана, предавана от ухо на ухо и коментирана. В това нямаше нищо необичайно. Той беше публична личност. Но сред тези, които се интересуваха от действията му, се срещаха и такива, които крояха ужасяващи планове. Кардиналът имаше много врагове. На първо място — враговете на краля, които невинаги бяха чужденци. След това идваше ред на противниците на политиката му, сред които „Партията на братята католици“. Накрая се нареждаха онези, които ненавиждаха самата му личност, мразеха го и завиждаха за влиянието му над Луи XIII — впрочем преувеличено влияние, но легендата пораждаше възможност върху министъра да бъдат стоварвани грешките и жестокостите на краля.
Две жени заемаха особено място сред най-яростните лични противници на Ришельо. Първата от тях беше кралицата майка Мария Медичи, вдовицата на Анри IV: унизена, тя не можеше да прости на сина си, че предпочита Кардиналът да ръководи делата му, затова кроеше интриги от Брюксел, където беше заточена, и палеше фитилите на всички бунтове. Втората беше много красивата, изключително интелигентна, страшно светска и дяволски опасна херцогиня Дьо Шеврьоз, която от петнайсет години участваше във всички заговори, но пазеше титлата, богатството и приятелството си с кралица Анна Австрийска, съпругата на Луи XIII.
Двете жени никога не сваляха оръжията си, макар често да им приписваха всякакви кроежи — измислени или ръководени от други врагове на Кардинала. Врагове католици и протестанти, французи и чужденци, хора и дракони, които имаха очи и уши в Лувъра и които в никакъв случай не биваше да заподозрат какво се подготвя.