„Не трябва да предоставяме на тези дами и господа поводи за безпокойство“, помисли си Кардиналът.
Накрая реши да отиде и да поднесе почитанията си на кралицата.
Марсиак се събуди съвсем облечен в леглото си. Едва беше намерил сили да свали ботушите си, преди да се просне по гръб и да заспи веднага. Повдигна се на лакти, разгледа стаята разсеяно и се прозина. После седна в края на леглото, протегна се, отново се прозина, почеса се по врата, прокара ръка по корема си и разбра, че е гладен.
И жаден. Беше много жаден.
Дълго ли спа?
Недостатъчно, за да прогони последиците от прекалено дългото и прекалено бързо препускане от Ла Рошел дотук. С карета пътят се изминаваше за най-малко осем дни. На кон гасконецът успя да се върне за пет, което, разбира се, не можеше да остане безнаказано…
Марсиак направи болезнена гримаса, стана и с тежка стъпка отиде до прозореца. Той беше отворен, но пердето беше спуснато. Дръпна го и присви очи, заслепен от слънцето, което бе преминало зенита си.
Следователно вече беше следобед.
Гасконецът се замисли и обърна внимание на пейзажа. Стаята му се намираше на втория етаж в двореца на Ястреба. Ориентирана на изток, тя гледаше към покрива на болница „Шарите“, а зад него — и към прекрасното абатство „Сен Жермен де Пре“. Просторно и потънало в зеленина, изпъстрено с елегантни сгради, предградието Сен Жермен беше действително много приятен квартал.
Някъде камбана удари силно. Тя прогони мечтанията на Марсиак и го подсети, че времето тече.
Беше четиринайсет часа.
Гасконецът се отдалечи от прозореца, изми се, намокри и разтърси русите си къдрици над легена, накрая ободрено намигна на отражението си в малкото огледало на стената. След като обу ботушите си, грабна шапката и портупея си, за да не се качва отново, ако изникне нещо спешно, и слезе долу с измъкната от панталоните риза и с все още мокри коси.
Едно от малкото предимства на двореца на Ястреба беше, че вътре оставаше хладно през лятото. Иначе сградата беше изключително строга и мрачна. Затова при стълбите Марсиак едва не събори господин Гибо. Дребен, слабичък и мръсен, старият портиер куцаше с дървения си крак. Господин Гибо беше на служба при Остриетата още преди тяхното разпускане и чак до завръщането им зорко бдеше над двореца на Ястреба, който обожаваше до полуда.
Когато Марсиак едва не се сблъска с него в антрето, старецът беше много зает да показва пътя на двама помощник-готвачи, които — с обувки, бели чорапи, къси панталони, с ризи и престилки — се появиха на двора, носейки върху внушителен поднос кръгообразен пастет в крустада4, който ухаеше прекрасно и от него се издигаше пара.
— Добър ден, господин Марсиак… Позволете, ако обичате… Извинете, извинете… Вие двамата, внимавайте, има стъпало! И после врата!… Там… Леко, леко… Оттук…
С пълна със слюнка уста, гасконецът проследи придвижването им до градината.
Мястото трудно можеше да се нарече градина, тъй като представляваше кътче от природата, оставено в диво състояние, понеже нямаше кой да се грижи за него. Тревата беше висока и край стените растяха гъсталаци. Кичест кестен предлагаше вълшебната си сянка. В дъното малка вратичка водеше към тясна уличка. А в средата, под дървото, беше разположена дървена маса, която никога не внасяха вътре, затова тя беше побеляла и гъста поветица лазеше нагоре по усуканите ѝ крака.
Седнали на разнебитени столове около единия край на масата, Лепра, Анес и Балардийо се шегуваха и се заливаха от смях над чаши с вино, като от време на време се надигаха, за да си сипят отново от някоя от бутилките, оставени да изстиват във ведро със студена вода, или за да си сложат от някое ястие. Залисани в разговора си, те не обръщаха особено внимание на срамежливата Наис. Тя застилаше покривка, върху която редеше колбаси, печена гъска, сирена, баница и огромен самун хляб. Но младата прислужничка си даваше вид, че все е забравила да добави нещо, тъй като не преставаше да снове между градината и кухнята, щураше се и към килера с храните или към избата. И всеки път тихичко се проклетисваше.
— Къде ти е умът, нещастно девойче? — шепнеше тя, когато попадна на бързащия насреща ѝ гасконец.
— О! Най-после! — възкликна Балардийо, щом забеляза какво лакомство пристига.
4
Крустадата е вкусна тестена подложка, а пастетът в крустада е много характерно за онова време френско месно ястие, което често било сервирано в благородническите домове.