Още от прага Ла Фарг пресрещна погледа на мъжа, който беше собственик на кръчмата: едър, риж, в отлична форма, въпреки че вече бе започнал да се отпуска. Казваше се Балмер и леко накуцваше, откакто тежка рана принуди бившия мускетар на Кардинала да остави рапирата си. Той носеше широка риза, кафяви панталони до коленете и престилка, която пристягаше кръста му. Но вместо бели чорапи и обувки, както можеше да се очаква, бе обул ботуши с протрита фуниевидна горна част, което подсказваше, че занятието му на кръчмар не го задоволява.
Щом разпозна Ла Фарг, Балмер отдалече го поздрави мълчаливо. Старият капитан отвърна по същия начин, пресече помещението и се насочи към една врата, която отвеждаше към коридор и стълба нагоре. Изкачи се и като стигна до първата площадка, влезе в стая с олющени стени, прашна, пълна със сандъци, стари мебели и изтърбушени столове.
Един висок и слаб благородник си беше подал главата навън и гледаше към улицата. Прозорецът, чиито ромбоидни рамки бяха изпочупени и на места заменени с парчета картон, повече спираше светлината, отколкото я пропускаше в стаята.
— Закъсняхте — каза граф Дьо Рошфор, без да се обърне.
— Пристигам от Артоа6 — отвърна Ла Фарг. — А вие?
Благородникът се изправи, след това бавно се отмести от прозореца. Наближаваше петдесет години. Беше висок, едър, с бледа кожа, тъмни очи и пронизващ поглед. Елегантният му мустак беше съвсем черен. Лек белег минаваше през скулата му — там, където го беше одраскал куршум.
Старият капитан чакаше мълчалив, невъзмутим.
— Имах намерение да си тръгна — излъга Рошфор.
— Кардиналът трябва да ме приеме.
— Кога?
— Възможно най-скоро. Още днес.
Рошфор кимна, като човек който преценява всички плюсове и минуси на казаното.
Говореше се, че е мрачното изчадие на кардинал Ришельо. Всъщност изпълняваше най-зловещите задачи, от него се бояха и го мразеха. Може би наистина беше най-верният му съратник, както и най-старателният. Беше от тези мъже, които сляпо се подчиняват на господаря си, без да изпитват морални угризения. Понякога вършеше отвратителни неща, но само по заповед.
— Срещнахте ли се с Италианката, капитане?
— Да. През тази нощ.
— И?
— Кардиналът трябва да ме приеме.
В погледите на двамата мъже проблеснаха искри, а след това Рошфор се засмя мрачно и рече:
— Не изпитваме особено нежни чувства един към друг, нали?
— Така е.
Всъщност Ла Фарг и Рошфор се ненавиждаха. За нещастие, тъй като служеха на Кардинала, трябваше отново да работят заедно, откакто Остриетата пак се събраха. Капитанът получаваше заповеди само от Ришельо. И отговаряше за действията си единствено пред него. Но графът си оставаше необходим посредник.
— Не мога да гарантирам — каза Рошфор, като поправи портупея си, — че Кардиналът ще ви приеме скоро.
Готов да си тръгне, той сложи шапката си.
— Италианката твърди, че се крои заговор срещу краля — заяви Ла Фарг.
Рошфор се намръщи.
— Виж ти…
— И тя е решена да разкрие за какво иде реч, ако бъдат задоволени определени нейни искания.
— Значи Италианката има искания… Какви?
— Нуждае се от защитата на Негово Преосвещенство.
— Само това ли? — иронично възкликна човекът на Кардинала.
— Какво значение има, ако казва истината?
— Така е, да. Така е… Всъщност вярвате ли, че не лъже?
Ла Фарг присви рамене.
— Кой знае? Но ето какво ще помогне на Кардинала да си състави мнение.
Старият капитан подаде оръфано и изцапано писмо, което май беше доста навлажнено. Онова, което Италианката му повери, преди да излети в бурята на гърба на виверната.
— Италианката ли го изпраща? — запита Рошфор.
— Да.
Той взе писмото и небрежно го огледа. После го прибра в джоба си и тръгна към вратата.
— Чакат ме в Кардиналския дворец — обяви Рошфор от прага. — После ще придружа Негово Преосвещенство в Лувъра.
— Добре — отвърна Ла Фарг, на свой ред се приближи до прозореца и погледна навън. — Но времето ни притиска. Италианката обеща да се появи тази вечер, а преди да се срещна с нея, трябва да разбера какво е решил Кардиналът. Освен това тя е преследвана от драки, които, сигурен съм, няма да я оставят нито миг на спокойствие. Ако я намерят преди нас…