— Успяхте ли да развалите всичката хартия, която ви донесоха тази сутрин? — не му остана длъжен книжарят. — Не трябва ли да отстраните няколко огромни петна от коректурите? И да изчистите натрупаната мръсотия? Но аз съм несправедлив, защото е вярно, че печатате, обаче на страниците излизат повече следи от пръсти, отколкото думи…
Той стана и тъй като беше по-скоро дребен, изглеждаше доста жалък пред Доноа. Но се перчеше и не трепна.
— Много сте забавен, господин книжар! — възкликна Доноа и изпъчи гърди.
— А вие, господин печатар, досаждате на всички!
Двамата започнаха да се карат на висок глас, а Ленкур, който хич не се интересуваше от свадата им, гледаше пуловете си и мислеше каква тактика да предприеме. Играта на трик-трак много приличаше на жаскет или на бакгамон: същото разделение на две половини, същите двайсет и четири остри черни и бели триъгълници, по които се местеха пуловете. Но трик-тракът имаше сложни правила, тъй като целта не беше пуловете да бъдат взети колкото е възможно по-бързо. Трябваше играчът да спечели повече точки при разиграването, за да постигне крайната победа.
Ленкур нададе ухо в момента, когато Доноа мърмореше:
— Така ли? Така ли?
— Добре ме чухте!
— И защо досаждам, мога ли да зная?
— Ами защото…
— Татко!
Красиво младо момиче, кестеняво, със зелени очи, отвори задната врата на книжарницата. Свадата веднага секна и беше забравена на секундата.
— Здравей, Клотилд — рече печатарят с нежна усмивка.
— Добър ден, господине. Добър ден, господин Дьо Ленкур.
— Добър ден. Как сте?
— Отлично, господине — отговори момичето и почервеня.
— Е, дъще? — запита я Берто. — Какво има?
Единствената дъщеря на книжаря рече полугласно:
— В магазина има човек, татко. Благородник.
Берто, който се беше привел, за да чуе добре Клотилд, стана тържествуващо.
— Извинете ме — обърна се той демонстративно към Ленкур, но несъмнено думите му бяха предназначени за Доноа, — обаче трябва да се трудя. Ако можех, като някои, по цял ден да лапам мухите, докато другите се потят за мен…
Разбира се, Доноа не допусна да му остане длъжен:
— Разрешете ми да се сбогувам, Арно. Трябва да се върна в работилницата, защото по-сложните действия не бива да остават без моя контрол.
Книжарят и печатарят, обвити в театралното си високомерие, си плюха на петите и се втурнаха всеки към своя дюкян. Красивата Клотилд обаче не последва баща си. Тя остана за малко на прага, а след това се прибра леко засегната, тъй като бившият гвардеец на Кардинала не вдигна очи от трик-трака. Всеки друг на мястото на Ленкур непременно би отгатнал чувствата, които тя таеше към него. Но този младеж, способен да разкрива лъжите и лицемерието по хиляди детайли, не умееше да разчита знаците на влюбеното сърце.
Берто се върна след няколко минути.
Той седна и констатира с радост, че партньорът му бе направил своя ход.
— Е? — запита Ленкур. — Какъв беше този клиент?
— О! Сякаш беше дошъл просто да разглежда. Дори не знаеше какво търси…
Младежът кимна, докато съобразяваше.
— Слаб, елегантен, с руси мустаци? — пожела да се осведоми той.
— Да — отговори книжарят учудено. — Но как…?
— Облечен с бежов дублет?
— Точно така? Познавате ли го?
— Малко — каза Ленкур и му подаде заровете. — Ваш ред е, Жул. Тази игра доста се проточи.
Когато излезе от „Червения орел“ след срещата с Рошфор, Ла Фарг се присъедини към Алмадес и двамата заедно тръгнаха към двореца на Ястреба, яхнали изтощените си коне.
Поеха по най-късия път, тоест минаха по Червения мост. Получил името на цвета, в който беше боядисан, този дървен мост ставаше на една година през 1633-та. Също като Новия мост, той позволяваше да бъде пресечена Сена, но се плащаше пътна такса, затова хората го използваха по-рядко.
След като се озоваха на левия бряг, Ла Фарг и испанецът поеха по улица „Бон“ в новопоявилия се квартал сред Пре о Клер, върху някогашното владение на кралица Маргарита Наварска. Намираха се в предградието Сен Жермен. Улица „Сорбона“ ги отведе до перпендикулярната на нея улица „Светите Отци“. Преминаха покрай фасадата на болница „Шарите“, покрай протестантското гробище и се оказаха на малката уличка „Сен Гийом“.
Въпреки измъчващите го въпроси, свързани с Италианката и със заговора срещу краля, старият капитан имаше само едно желание: да хапне нещо и най-после да се наспи. Без да слиза от седлото, той похлопа на вратата на двореца на Ястреба и почака да му отворят едно от крилата на голямата порта. Появи се не господин Гибо, а Андре, новият коняр. Щом влязоха в двора, Ла Фарг и Алмадес му подадоха юздите на жребците си.