Отидоха при другите в градината.
Анес, Лепра и Марсиак разговаряха под кестена, в единия край на голямата маса, която още не беше разтребена. Щастливите съмишленици пиеха вино и изпитваха огромно удоволствие, че са заедно. Тук горещината изглеждаше поносима. Въздухът беше свеж и цареше спокойствие — нарушаваше го само равномерното похъркване на Балардийо, заспал в един фотьойл.
Старият войник малко прекали с пиенето, така че новодошлите почти не смутиха дрямката му. Той промърмори нещо и се размърда, но не отвори очи, докато Ла Фарг и учителят по фехтовка се настаниха удобно, свалиха шапки и портупеи, изгълтаха няколко чаши вино и излапаха остатъците от гощавката.
Дояждайки парчето пастет, капитанът на Остриетата разказа за срещата си с Италианката. Сподели какво му е казала и какво е поискала в замяна на тайната, която твърдеше, че може да разкрие. След това им обясни за драките, без да спестява детайлите от сблъсъка. Алмадес, както обикновено, си мълчеше, почти не хапна и пи малко, опитвайки се да контролира щенията си, въпреки че беше гладен и жаден.
— Може ли да се вярва на твърденията на тази жена? — запита Лепра. — Не е ли тя най-долна шпионка и интригантка?
— Така е. Но все пак… Става дума за заговор срещу краля!
— Как изглежда? — поинтересува се младата баронеса Дьо Водрьой. — Твърди се, че е много красива. Наистина ли е така?
— Да — отговори капитанът. — Тя е…
— Какво впечатление ви направи? — продължи да пита Анес.
— Мисля, че е интелигентна, решителна, способна…
— И опасна?
— Несъмнено.
— Ако знаем нещо за Италианката — поде отново Лепра, — то е, че никога не действа против интересите си. Впрочем какво ще спечели тя от разкриването на заговора?
— Защитата на Кардинала — припомни му Марсиак.
— Защита, от която явно има нужда — подчерта Анес.
— Така е — потвърди гасконецът. — Помисли си за драките…
— Да. Наистина Италианката е опасна, но бандата е жестока…
— … и тази банда е по петите ѝ.
— Черни драки и магическа мъгла — рече Лепра… — Не зная какво ви е мнението, но аз надушвам тук пръста на Черния нокът.
Марсиак и Анес се съгласиха с него.
Ръководено от жадни за власт дракони, които не се спираха пред нищо, за да постигнат целите си, Черният нокът беше тайно общество, изключително могъщо в Испания и в нейните територии — включително Нидерландия, на границата с която Италианката се срещна с Ла Фарг. Най-старата, най-влиятелната и най-активната ложа се намираше в Мадрид. Независимо че между нея и Драконовия двор съществуваха тесни връзки, амбициите на Черния нокът невинаги съвпадаха с амбициите на испанската корона. Крайната му цел беше да хвърли Европа в хаос, за да може да бъде установено абсолютно драконово господство. Но това господство нямаше да пощади никоя династия.
Никоя човешка династия, разбира се.
— Ако Италианката е преследвана от Черния нокът — предположи гасконецът, — можем да разберем защо толкова бърза да си намери могъщ защитник… Не бих желал да бъда на нейното място.
— Всъщност ти също си на мушката — развесели се Анес. — Да не смяташ, че Черният нокът е забравил поражението, което наскоро му нанесохме?
— Но аз имам вас — отвърна ѝ Марсиак. — Докато Италианката си няма никого.
Младата баронеса се усмихна.
— Защо Черният нокът преследва Италианката? — запита Лепра.
— Може би… — поколеба се Анес. — Може би Черният нокът е замислил заговора срещу краля. Може би Италианката е открила тайната, може би Черният нокът е разбрал това и може би има намерение да я накара да замълчи…
— Да — съгласи се с нея старият мускетар. — Или може би Черният нокът преследва Италианката по съвсем друга причина, а Италианката е измислила тази история с надеждата Кардиналът да ѝ помогне — поне за известно време… Какво ще кажете вие, капитане?… Капитане?
Разгорещени от разговора, Лепра, Марсиак и Анес бяха забравили за Ла Фарг.
Обърнаха се към него, но видяха Алмадес да им прави знак, като вдига пръст до устните си…
… а капитанът спеше на фотьойла си.
Обюсон отдръпна стола си погледна отегчено към картината, която очевидно днес не му се отдаваше. Беше безпредметно да упорства. Мислите му бяха другаде и не се получаваше нищо хубаво.
— По-добре да отида да се поразходя — промърмори той и остави палитрата и четките.
Като всички художници подушваше отдалече лошите дни и умееше да ги разпознава безпогрешно.