Три пъти от едната страна…
… три пъти от другата.
— Печелиш — каза Лепра на Марсиак, след като хвърли лош зар.
— Нова игра?
— Не, благодаря.
Мускетарят стана.
— Както желаеш — обърна се към него гасконецът. — Но трябва да си платиш дълговете. Не забравяй, че ми дължиш Пиемонт и херцогство Клевс.
Ставаше дума за забавление, което двамата си измислиха. То се роди един ден, когато нямаха нито су в джобовете си, но решиха да си разделят Европа и започнаха да залагат на определени територии. Независимо дали имаха пари, или не, те продължаваха педантично да изреждат печалбите и загубите си.
Три пъти от едната страна…
… три пъти от другата.
— Не се притеснявай, няма да забравя — рече Лепра. — Но добре си спомням, че спечелих и епископството в Мюнстер.
И след като погледна весело към Марсиак, отиде да почука на открехнатата врата на Ла Фарг.
Ла Фарг си беше обзавел собствен малък кабинет, който имаше врата към щаба, а към горните етажи от него водеше вита стълбица, скрита зад подвижна дървена преграда. В тази стая той приемаше, разсъждаваше и подготвяше докладите, предназначени за Негово Преосвещенство. Но рядко затваряше вратата.
Тази вечер също чуваше ясно ритмичните движения на камъка за подостряне на рапири, използван от Алмадес. С ботуши и въоръжен, той се беше изтегнал във фотьойла си и бе скръстил нозе върху работната маса. Размишляваше нещо и си играеше с малък медальон, който обикновено носеше на врата си, а сега въртеше верижката на пръста си — ту насам, ту натам. Овехтялото и потъмняло бижу имаше капаче, под което беше скрит миниатюрен портрет. Беше портретът на жената, която Ла Фарг някога беше обичал, но тя приличаше на тяхната дъщеря.
Станала вече девойка, тя наскоро се появи отново в живота на стария благородник. Намираше се в опасност и той трябваше да я защити, да я спаси от преследването на Черния нокът, както и от агентите на кардинал Ришельо. Това означаваше, че се налага да се раздели с нея. Сега не знаеше къде се намира тя, тъй като предпазливостта го изискваше. Но се чувстваше спокоен, понеже беше сигурен, че дъщеря му никъде няма да бъде по-добре защитена, отколкото под грижите на този, комуто я беше поверил.
Ла Фарг повдигна глава и прикри в шепата си медальона, когато чу Лепра да чука на вратата.
— Да?
Мускетарят влезе.
— Боя се, че тази вечер няма да се случи нищо — рече той.
— Аз също.
— Скоро ще стане полунощ.
— Зная.
— Да разседлая ли конете?
— Нека дадем още един час на Италианката, за да се появи.
— Добре.
В този момент Алмадес престана да остри рапирата си. Лепра се обърна и видя Андре да влиза с писмо в ръка.
— Капитанът? — осведоми се конярят.
Испанецът му посочи с пръст вратата на малкия кабинет. Андре премина през залата под втренчените в него погледи, а Ла Фарг и подчиненият му тръгнаха да го пресрещнат. Анес, Марсиак и Балардийо станаха. Алмадес се увери, че острието му е като бръснач. Сен Люк остана проснат на пейката, но се извъртя настрана и се облегна на лакът.
— Господин капитан — каза Андре, — един конник донесе това.
— Благодаря — отвърна Ла Фарг и грабна писмото.
Печатът беше на кардинал Ришельо. Старият капитан го счупи и разтвори листа сред пълно мълчание.
Всички чакаха.
Ла Фарг го прочете и обяви:
— Италианката се е появила преди един час в Кардиналския дворец.
Другите го гледаха, без да разбират.
— Тя се предава в плен — обясни той и се усмихна двусмислено. — Няма две мнения, отлична маневра…
4.
Това не беше най-прочутата парижка врата. Нито най-натоварената, нито най-добре защитената. Когато падаше мрак и затваряха портите между двете масивни кули, тя се превръщаше в мрачна и смълчана постройка и обикновено нищо не смущаваше злокобното спокойствие чак до ранна утрин.
Драките пристигнаха малко след полунощ, жребците им се движеха сред тъмната пълзяща мъгла, която ги съпътстваше.
Бяха осмина.
Седем силни черни драки и един с бледи люспи, с цвят на мръсен кокал. Черните драки яздеха спокойни и яки бойни коне. Бяха облечени като наемници, носеха ботуши и ръкавици. Кожени колани пристягаха телата им, а отстрани висяха тежки рапири.
Другият драк не беше въоръжен. Но държеше в ръка голяма гравирана тояга, от която висяха различни дребни фетиши — костици, зъби, пера, стари люспи. Облечен в мръсни и миризливи парцали, покрити със засъхнала кръв, той бе възседнал огромен саламандър, чийто корем потъваше в гъстата мъгла, а тежките му и бавни стъпки затрудняваха движението на групата. Беше възрастен. Липсваха му зъби и се беше превил. В жълтите му очи обаче гореше жив пламък и от него се излъчваше изключително могъща злокобна аура.