Той беше Острие на Кардинала.
Седнала пред тоалетката си, Алесандра привършваше с прическата и с грима си, когато някой почука на вратата.
— Влезте, господине!
Появи се Лепра. С ботуши, панталони до коленете, с ръкавици и дублет, той беше облечен в червено, черно и сиво. Шпорите му дрънчаха, беше гладко избръснат, с шапка в ръка и с рапира през кръста.
— Добър ден, господин кавалер — рече Италианката, следейки с поглед огледалото, което камериерката движеше бавно пред нея. — Спахте ли добре пред портата ми?
— Не, госпожо.
Младата жена се престори на обезпокоена. Продължавайки играта си, тя се обърна на стола и сложи ръка на гърдите си.
— Лоши сънища ли сънувахте, господине? Да не сте зле?
— Не, госпожо.
От безпокойство Алесандра премина към гняв и престорено го сгълча:
— Значи сте се опънали по гръб на друго място! Това е много лошо. Изоставили сте ме и можеше да ме убият. Доста ме натъжавате. Предпочитам времето, когато боледувахте…
Лепра се усмихна.
— Не съм мръднал от вратата ви, госпожо. Но не съм спал. И се чувствам добре.
— Чудесно! Сега вече мога да бъда спокойна!
Като насочи отново вниманието към тоалета си, Италианката продължи да разглежда лицето си в огледалото.
— Госпожо, налага се да побързате. Закуската ви е сервирана и господин Дьо ла Удиниер вероятно скоро ще пристигне.
Ядосана, Италианката грабна огледалото от ръцете на камериерката.
— Господин Дьо ла Удиниер ще почака — рече тя. — И в Париж, в зловещия „Шатле“ където упорства да разговаря с мен, господин Дьо Лафмас ще чака на свой ред. И ако е необходимо, Негово Преосвещенство също ще почака!
— Госпожо! Ако обичате…
Алесандра срещна очите на Лепра, като погледна в огледалото.
Тя му се усмихна, оправи една къдрица, върна огледалото на прислужничката, стана и се обърна към бившия мускетар. Беше прекрасна, талията ѝ беше пристегната в кремаво-кафява скромна рокля, която обаче великолепно подчертаваше бледия ѝ тен, рижата ѝ грива и красивата ѝ гръд. Вероятно очакваше да чуе комплимент, но Лепра се задоволи да изрази одобрението си с кимване с глава.
Хубавата жена прие сдържаната му любезност и го хвана под ръка, за да преминат във вестибюла.
Големият черен драк — името му беше Кх’Шак — се поколеба малко, преди да отвори вратата, а след това се спусна предпазливо, почти на пръсти, по стълбата, като придържаше ножницата на рапирата си, за да не се блъсне тя в нещо.
Мазето беше хладно и смълчано, скъпернически осветено от дебели жълти свещи, чиито пламъци изпускаха парлив дим. Разнасяха се силни миризми, които биха отвратили всяко човешко същество, но те приятно дразнеха ноздрите на драка. Смърдеше на кръв, вътрешности, на червено и разлагащо се месо.
Старият драк с бледите люспи седеше по турски направо на земята. Той носеше мръсни и зловонни парцали — единствените му дрехи, а тоягата за церемонии — голяма гравирана пръчка, на която висяха пера, костици, люспи, зъби и цветни мъниста — се мъдреше на мършавите му бедра. Беше затворил клепачи, не помръдваше и едва-едва дишаше. Пред него лежеше трупът на изкормена бяла коза. Други гниеха тук и там, осакатени, полуразкъсани.
Кх’Шак спря на последното стъпало и се поколеба, сякаш се боеше да влезе в мазето. Не смееше да стъпи на изцапаната и окървавена земя, където се извършваха плашещи ритуали. Всъщност не беше страхливец. Смелостта и жестокостта му бяха оценени и го направиха командир.
Но магията…
— Саакир… — промълви той притеснено.
Саакир. Драконовска дума, която означаваше едновременно жрец и магьосник, две неразличими понятия в племенната цивилизация на драките.
— Да, Кх’Шак? — отзова се старият драк. — Какво има?
Черният драк се прокашля. Все така неподвижен, със затворени очи, другият му беше обърнал гръб.
— Намерихте ли я, саакир?