Толкова ѝ се харесваше да бъде виконтеса Дьо Маликорн. Беше млада, красива, богата и властна. Целият Париж беше в нозете ѝ и мечтаеше за нейното благоразположение. Колко жалко, че се наложи да изостави всичко това! Официално виконтесата беше загинала при пожар, а след нея беше останало само обгореното и неузнаваемо тяло — на една клетница от простолюдието. Трагична загуба, но почти банална драма за Париж, където огънят причиняваше много ужасии…
Истината беше, че ритуалът, който трябваше да доведе до нейния триумф, стана причина за провала ѝ. Друга на нейно място без съмнение не би оцеляла. Но това не намаляваше скръбта ѝ. И не потискаше желанието за мъст, което гореше у нея. Ако не бяха се намесили кардинал Ришельо, капитан Ла Фарг и неговите проклети Остриета, днес тя щеше да ръководи първата френска ложа на Черния нокът…
Леки стъпки по чакъла на алеята привлякоха вниманието на фалшивата госпожа Дьо Шантегрел. Приближаваше се една монахиня, която първо провери дали тя не спи, а след това ѝ прошепна нещо в ухото. Старата жена кимна, после протегна врата си, за да види този, за чието посещение я уведомиха и който чакаше настрана, под каменна арка, обградена от нацъфтели розови храсти. Мимолетно изражение, изпълнено с изненада и със страх, се появи на лицето на госпожа Дьо Шантегрел. Но тя посрещна посетителя с любезна усмивка и му подаде ръка, за да я целуне.
Мъжът беше облечен в сиво и черно, благородник, с рапира на кръста. Беше висок, по-скоро слаб, важен. С овално, но изпито лице, със странно гладка кожа, сякаш опъната изкуствено. Правеше впечатление болезнената му, призрачна бледност. Присвиваше ледените си сиви очи, когато кашляше — сухо, дълбоко — в кърпичка, с която триеше фините си и едва ли не мъртвешки устни.
Също като тази, при която идваше, той беше дракон. Смени много имена, а тя знаеше някои от тях. Но предпочиташе бойния си прякор: Алхимика от Сенките. Защо го наричаха така, тя нямаше представа. Както и да е, това беше псевдоним — понякога изразен графично от елегантното смесване на главните букви А и С, — с който Черният нокът назоваваше един от най-добрите си независими агенти.
Някаква послушничка донесе стол. Алхимика ѝ благодари с кимване и седна. Всъщност това не беше точно акт на благодарност, а потвърждение за подразбиращото се негово право веднага да бъде настанен удобно.
— Зная какви огорчения са ви постигнали напоследък, госпожо. Но едва сега смогнах да ви посетя. Моля да ми простите.
— Огорчения… — повтори старата дама. — Колко внимателно го казахте…
— Трябва да добавя в моя защита, че не беше лесно да ви намеря.
— Че как иначе? Госпожа Дьо Шантегрел е много по-дискретна от виконтеса Дьо Маликорн. И кой се интересува от една почти умираща клетница, прекарваща последните си дни в манастир, заобиколена от сестри, чието внимание ѝ е гарантирано благодарение на остатъка от богатството ѝ, което тя им е дарила?
Алхимика си позволи една от онези свои редки усмивки, при които крайчетата на мършавите му устни едва се повдигнаха. Както всички дракони, той на драго сърце се подиграваше с човешките религии и с недостатъците на техните представители. Расата му не познаваше друг култ освен към предците, други божества освен Прастарите дракони, чието съществуване, независимо че се отнасяше към незапомнени времена, не подлежеше на съмнение.
— Не ви ли достигат пари, госпожо?
— Няма такова нещо, благодаря. Но вашият интерес ме развълнува, макар да съм сигурна, че посещението ви не е акт на чиста любезност…
— Госпожо, аз…
— Не, господине. Не се оправдавайте, не искам да ме лъжете — въздъхна тя. — Всъщност е несправедливо да ви упреквам. Откакто… Откакто започнаха огорченията ми, рядко някой ми идва на гости. Черният нокът забравя онези, които вече не могат да му служат. Всъщност не съжалявам. Много съм щастлива, че още дишам. Отдавам това на благородния ми произход и на ранга ми. А може би дори ме мислят за напълно безсилна…
— Готов съм да се обзаложа, че грешат.
— Наистина ли така смятате?
Бившата виконтеса се обърна към Алхимика.
— Да — отговори той и издържа погледа ѝ, без да мигне.
Но това не означаваше нищо, тя добре го знаеше.
Все пак реши да се престори, че вярва в искреността му.
— Необходима ми е почивка, затова се уединих тук. А някой ден, някой ден, когато си възвърна дори нищожна част от предишната си мощ…
Не завърши изречението, но очите ѝ светеха, втренчени в далечината…
Алхимика изчака тя да се отърси от бляна за старата си слава. Но може би тези блянове я бяха отвели в неизвестна посока? След малко той чу, че старицата шепне, поклащайки вяло глава: