Като си помисли за огорченията на заместника, Ла Фарг не можа да се сдържи и леко се подсмихна. Рошфор забеляза това и също с усмивка рече:
— Най-комичното е, че Лафмас винаги е много доволен подир разпит. Но след като прочете показанията, разбира, че Италианката не е отговорила на въпросите или е увъртала, или просто е повтаряла вече известни неща, които са крайно незначителни. Тя смесва лъжи и истини, служи си със слухове, отклонява се от темата, подхвърля фалшиви тези и съмнителни разкрития. Умее да се преструва както на наивна, така и на идиотка, на забравана или на чаровница. Бедният Лафмас си е глътнал езика и е изгубил съня си. А всяка сутрин се връща твърдо решен да не се оставя повече да бъде подвеждан…
Благородниците, които играеха на кегли, изръкопляскаха на едно умело хвърляне на топката и прекъснаха Рошфор.
— Добре — отвърна Ла Фарг. — Италианката води Лафмас за носа. Но това е добре обмислена война… В края на краищата, тя обеща да разкрие всичко, което знае за заговора, при условие че бъде защитена. Защитата ѝ преминава през помилване, без което тя все още може да бъде преследвана във Франция. Ако следваме присъдата на Парламента, в този момент мястото ѝ е в затвора. Тя отлично си дава сметка за това и ще мълчи за най-важното, докато не бъде убедена, че вече има сигурни гаранции.
— Кардиналът не може веднага да ѝ даде подобни гаранции. Но времето ни притиска. Не само защото датата на осъществяването на заговора срещу Негово Величество вероятно наближава. Но и понеже с всеки изминал ден се увеличават шансовете убежището на Италианката да бъде разкрито. И когато това стигне до ушите на господата от Парламента…
— Кралят и неговият Съвет могат да отменят заповед за арест, издадена от Парламента. Той разполага с такава власт.
— Така е. Но ще го стори ли?
Ла Фарг изненадано примигна.
— Нима искате да кажете, че Негово Величество няма представа от това, което се случва?
Събеседникът му отклони въпроса.
— Каквото и да говорим, отменена от краля заповед за арест е крайно непопулярна мярка. Парламентът надава крясъци, всички започват да се бунтуват и винаги се намират „благожелатели“ които разпалват гнева на народа и се обявяват срещу тиранията… А кралете не обичат народът да недоволства. Особено в навечерието на война.
— Лотарингия ли?
— Да, Лотарингия… Вижте, Ла Фарг, за да успеем без много шум, тези изпълнения трябва да бъдат внимателно подготвени. Необходимо е да спечелим общественото мнение, да купим предварително верността на доста хора, да си осигурим лоялността на вестниците, да им поръчаме специални статии, да не допускаме да плъзнат слухове… Всичко това е по-лесно, отколкото си го представяте. Но изисква грижи, пари и най-вече време, онова време, което не ни достига…
Ла Фарг осъзна напълно проблема: шпионка, която не желаеше или не можеше да проговори, заговор, заплашващ краля, и най-после — недостиг на време.
След като размисли, той запита:
— Добре. Какви са заповедите на Негово Преосвещенство?
Лепра държеше вратата и търпеливо изчакваше домоуправителя Данвер да огледа внимателно стаята на Алесандра ди Санти.
Така беше, откакто Италианката живееше в Лисичарника. Всяка сутрин, щом потеглеше каретата, която я отвеждаше в „Шатле“, влизаха в покоите ѝ. Лепра контролираше огледа, въпреки че присъствието му не беше чак толкова необходимо. Прислужниците, грижещи се любезно за шпионката, отлично си знаеха работата. Те не се задоволяваха само да следят дори най-незначителния ѝ жест и всекидневно да докладват. Старателно претърсваха стаята ѝ и вестибюла под ръководството на домоуправителя, който — по-строго от Лепра — командваше операциите и следеше да не се пропусне нищо.
Данвер имаше зорко око, даваше ясни заповеди, почти не говореше. Наближаваше петдесетте. Слаб, с посивели коси и с естествен бронзов тен на средиземноморски човек, той беше посветил живота си да служи безупречно. Притежаваше качествата на великолепен домоуправител, чиято функция е да осигури реда в замъка и да властва над прислужниците, а това означаваше да бъде дискретен, интелигентен, неподкупен, внимателен и предвидлив. Но Данвер имаше един недостатък, който често се срещаше у хората с неговата професия — своеобразна арогантност, дължаща се на чувството, нерядко основателно, че е незаменим.
Всъщност той беше истинският господар на Лисичарника. Подпомаган от персонала, който му се подчиняваше безпрекословно, беше в състояние да посрещне когото и да било незабавно, дори посред нощ, за няколко часа или за няколко дни. Беше наясно колко важни са личностите, които Кардиналът подслоняваше тук. Не се учудваше на нищо, искаше да знае само онова, което е необходимо, съвестно изпълняваше задълженията си, без никога да проявява капризи. Лепра бързо разбра що за птица е домоуправителят и на драго сърце му се доверяваше, както добрият офицер използва услугите на опитния сержант. Решение, за което бившият мускетар не съжали и дори се поздрави още когато за първи път присъства на систематичния обиск на покоите на Италианката: Данвер беше на висота.