В рамките на една кратка и същевременно вечна секунда сестрата шатленка вижда всичко.
Тя вижда катаклизма, който заплашва Франция, нейния народ и трона, катаклизъм, който скоро ще се превърне в реалност под мрачните небеса, остава покрусена, не може да повярва, потръпва от вълнение, а драконът — сразен в зловещата си същност — яростно реве и след това полита, размахвайки мощните си криле.
Италианката
1.
Две дракончета си играеха под мокрите клонаци на гората, която през тази нощ бе обхваната от вихрушката и пороите на грозна буря. Безгрижни, те летяха и се бореха, гонеха се, въртяха се, импровизираха сред дърветата виртуозни акробатически номера. Малките влечуги не можеха да разделят една полска мишка, която бяха уловили заедно и чийто разчленен труп минаваше от паст в паст. Все още съвсем млади, те бяха брат и сестра, родени от едно и също яйце, и затова страшно си приличаха: едни и същи златни очи, едни и същи черни люспи, нашарени с яркочервени линии, едни и същи сиви коремчета, едни и същи елегантни и грациозни фигури.
Еднакво интелигентни също така.
Изморени, близнаците най-накрая кацнаха на възлесто стъбло, на завет от поройния дъжд. Отръскаха се, после свиха кожените си криле и разкъсаха мишката, за да я схрускат на спокойствие, като всяко от тях теглеше жертвата към себе си. Тъмнината се сгъсти, а когато мълниите преминаваха, в гората се чуваше само шумът от дъжда, от вятъра и от разлюлените листа. Но ето че нещо, което само те забелязаха, прекъсна вечерята на дракончетата. Нещо, което ги принуди да се изправят, да насочат към него цялото си внимание и да замръзнат.
Като малки ониксови статуи, мокри от дъжда, те останаха неподвижни известно време. Трябваше да се убедят, че не грешат, че не рискуват да осведомят невярно господарката си и да предизвикат гнева ѝ или — което би било по-лошо — омразата ѝ. Но те не се заблуждаваха. Раздвижиха се, размениха няколко нервни изръмжавания и се задействаха: мъжкият изчезна в мрачините на гъстата гора, а женската полетя към онова, което ги обезпокои. Носеше се бързо, промушваше се между стволовете на дърветата и сякаш изпитваше удоволствие, като успяваше да избегне удара с тях в последния момент, забави ход, щом дочу гласове, намери удобно убежище в хралупата на едно дърво…
… и не се наложи да чака дълго.
Конниците приближаваха.
Бяха трима и пристигнаха по калния път, под стичащата се дъждовна вода от короните на дърветата. Измокрени до кости, те напредваха на светлината на фенерите, които бяха закачили на седлата. Не можеха да виждат надалече, но между блясъците от светкавиците поне успяваха да зърнат локвите, които конете им разпръскваха с тежките си подкови.
Начело яздеше Сен Люк, а зад него капитан Етиен-Луи дьо ла Фарг противостоеше с невероятен стоицизъм на дъжда, който шибаше лицето му с вид на античен патриарх — светли ириси, красиви бръчки, войнствен вид, сурови устни, избръсната брада и волева брадичка. Висок и здравеняк, той беше облечен с дреха без ръкави, под която се виждаше дублетът му. Въпросната дреха беше от дебела кожа, която можеше да отблъсне изстрелян отдалече куршум и дори да даде отпор на несръчен удар с рапира. Тя беше черна, както и панталоните до коленете, ботушите, ръкавиците и шапката на този стар благородник и воин. Колкото до дублета му, той беше в същия тъмночервен цвят, както и портупеят, а завързаният на десния му хълбок ешарп пристягаше талията.
Черно и червено.
Такива бяха цветовете, които Остриетата на Кардинала отново излагаха на показ, откакто бяха повикани тайно да се върнат на служба при кардинал Дьо Ришельо.
— Дали все още сме във Франция? — запита Алмадес с испански акцент.
Анибал Антонио Алмадес ди Карло, както беше цялото му име, яздеше от лявата страна на Ла Фарг, леко изостанал, готов веднага да пришпори коня си и да го настигне, за да покрие онази страна, която кавалерът, въртящ рапирата с дясната си ръка, най-трудно защитаваше. Слаб и сух, с мрачен поглед, той поддържаше посивял фин мустак, който поглаждаше машинално — винаги по три пъти — с палеца и с показалеца си. С изпънат гръб, той бе стегнат в дублет от черна кожа с червени цепки на ръцете и носеше рапира от Толедо, чиято ръкохватка наподобяваше полукръгла раковина, а напречниците бяха прави и дълги. Това оръжие за дуели от потъмняла стомана залагаше не на естетическия вид, а на здравината.
— Съмнявам се — отговори Ла Фарг на испанския учител по фехтовка. — Какво мислиш ти, Сен Люк? — поинтересува се той гръмогласно, за да надвика шума от вятъра и дъжда.