Разположена в североизточната част на столицата, улица „Червените деца“ беше наречена на болница със същото име, хоспис за сирачета, където обличаха малките пансионери в червено. Кварталът беше мирен, осеян със земеделски стопанства. Отдалече се виждаше импозантната главна кула в Храмовия замък. Все така обградена от стена с бойници, тази бивша резиденция на рицарите тамплиери сега принадлежеше на Ордена на сестрите шатленки.
С пръст Марсиак посочи къщата, в която ги изпрати Ла Фарг, преди да напуснат двореца на Ястреба.
— Тук е — каза той.
Двамата с Анес скочиха от седлата, почукаха на вратата, представиха се на стария слуга, който им отвори, и го последваха, като оставиха Балардийо с конете. Малко по-нагоре по улицата имаше кръчмичка, където старият войник с блеснали очи и с жадна уста щеше да ги изчака с удоволствие.
— Не се напивай — посъветва го младата баронеса.
Балардийо обеща и се отдалечи като дърпаше конете за юздите.
Жилището на специалиста по магии беше приятно прохладно.
Докато чакаха във вестибюла, Марсиак свали кафявата си шапка, за да избърше потта от челото си, а Анес му завидя за удобната небрежност, с която носеше дрехите си: искаше ѝ се също като него да измъкне яката на широко отворената риза и да разкопчае дублета си. Всъщност нямаше от какво да се оплаква. Дебелият кожен корсет, който пристягаше талията ѝ, действително беше доста тежък. Но облеклото ѝ на ездачка — с панталони до коленете и с ботуши — беше далеч по-удобно, отколкото колосаната рокля, която изискванията на епохата ѝ налагаха да носи, за да се съобрази с пола и с ранга си. Изисквания, които баронеса Анес Ан Мари дьо Водрьой обаче въобще не вземаше под внимание.
— Какво има? — запита я гасконецът, като забеляза, че тя го оглежда с крайчеца на окото си.
— Нищо — отвърна девойката начаса.
После добави закачливо:
— Красив дублет.
Стояха прави един до друг и бяха вперили погледи напред, в почти изпразнения от мебели вестибюл.
— Подиграваш ли ми се? — подозрително се обърна Марсиак към нея.
Даваше си вид, че се облича небрежно, дори с безразличие към дрехите, но всъщност беше изключително внимателен към образа, който си изграждаше — така да се каже, беше в някакъв смисъл дори кокетен.
— Не! — защити се Анес, като се сдържа да не се усмихне.
— Тогава благодаря — рече гасконецът и продължи да гледа право пред себе си.
Въпросният дублет беше тъмночервена дреха, която не беше част от скромния гардероб на Марсиак, когато тръгна сам на дълга мисия в Ла Рошел. Платът беше много качествен, а кройката — елегантна. Следователно струваше скъпо, а всеки от Остриетата знаеше, че гасконецът неуморно гонеше две цели: парите и жените, но парите никога не му стигаха.
— Подарък ли е? — настоя Анес.
— Не.
— Предполагам, че си забогатял. Да не би картите да са ти се усмихнали?
Гасконецът скромно повдигна рамене:
— Малко, да…
— В Ла Рошел ли? — учуди се баронесата.
Ла Рошел беше протестантска столица след провала на обсадата през 1628 г. и отстъплението на кралската армия. Анес се съмняваше, че там гъмжи от игрални домове. Марсиак я лъжеше или криеше нещо, но не ѝ остана време да разплете темата: някой идваше.
Те предполагаха, че ще се върне слугата, който им отвори и ги помоли да почакат. Обаче се появи млад мъж. Беше на двайсетина години. Може би и на по-малко. Носеше измачкани дрехи на студент от Сорбоната; жилетката му бе закопчана накриво; русите му коси бяха къси и заплетени; гледаше ги весело и почти безочливо; ръцете му бяха влажни, току-що ги беше измил и продължаваше да ги бърше с пешкир.
Навярно — ученик на специалиста по магии.
— Моля да ме извините, че се наложи да се позабавя — рече той. — Зная, че посещението ви беше предизвестено, но…
Не завърши изречението, усмихна се и зачака.
С известна нерешителност Марсиак уточни:
— Искаме да се срещнем със специалиста по магии на Негово Преосвещенство.
— Да, разбира се — отговори младежът, без да престава да се усмихва.
И тъй като той продължи да стърчи пред тях, докато отново настана мълчание, изпълнено с очакване, Остриетата най-после разбраха и се спогледаха учудено.
Анес наруши тишината:
— Простете, господине, но да не би вие да сте…
— Пиер Тейсие, на вашите услуги, госпожо. Как мога да ви бъда полезен?
Ленкур бутна вратата и с удоволствие влезе сред прохладата и полумрака на малката езотерична книжарничка. Свали шапката си, избърса потта от челото си с кърпичка, а междувременно Берто, след като помоли един клиент да го извини, се насочи към него.