— Къде е тя сега? В кой затвор?
— Настанена е в Лисичарника.
— Под сигурна охрана, предполагам.
Старият благородник потвърди.
— Дузина мускетари на Кардинала пазят двореца. И моят лейтенант спи под един покрив с Италианката.
— Бъдете сигурен, че тя се е опитала да го прелъсти.
— Лепра не е човек, който ще се остави да бъде омагьосан от нечия красота.
Ленкур не отговори. Той отпи глътка вино, след като огледа градината небрежно, и накрая каза:
— Все още не съм наясно какво очаквате от мен.
Ла Фарг направи кратка пауза и продължи:
— Кардиналът има много високо мнение за вас, господине. Той твърди, че никой във Франция не познава Италианката по-добре от вас. Бих искал да зная какво мислите за всичко това, след като ви въведох в детайлите на историята.
Младежът се поколеба и отговори:
— Бъдете сигурен, че Италианката лъже.
— Защо?
— Защото тя винаги лъже. Когато не лъже, прикрива нещо. А когато нито лъже, нито прикрива, тогава мами.
Той съобщи мнението си като неоспорим факт, без да влага чувства.
— Смятате ли, че лъже за заговора? — запита Ла Фарг.
— Признайте, че този заговор ѝ е необходим, за да получи закрилата на Кардинала, след като Черният нокът, без съмнение, я преследва.
— Все пак…
— Да, разбира се. Все пак вие не можете да си позволите да останете глухи за онова, което Италианката твърди. Рискът и предизвикателствата са много големи.
— Точно така.
— Мога да ви уверя в две неща. Първото е, че ако има такъв заговор, Италианката го споменава само защото следва интереса си. Второто е, че тя прави въртели на господин Дьо Лафмас, тъй като за нея е изгодно да протака. Вероятно очаква някакво събитие. Какво? Не зная. Нищо чудно да разберем истината твърде късно…
Ла Фарг не отговори и дълго размисля с блуждаещи очи. От вцепенението го измъкна Алмадес, който, след като се изкашля, приближи и му предаде някакво писмо.
— Току-що пристигна — съобщи испанецът, преди да се оттегли.
Ленкур погледна към стария благородник, който четеше написаното и започна да поклаща глава, едновременно развеселен и възхитен, а на устните му се появи усмивка.
Най-сетне Ла Фарг запита:
— Ако трябва да се срещнете с Италианката и останете насаме с нея, ще бъдете ли в състояние да отделите истината от лъжата сред всичко онова, което тя реши да ви разкаже?
Бившият шпионин на Кардинала присви рамене и се намръщи.
— Бога ми, не зная… — призна той. — Защо?
Ла Фарг му подаде писмото.
— Защото тя желае още днес да разговаря с вас.
Нанесена със задната част на дланта, плесницата го уцели право в лицето, отвори раната на бузата и предизвика всеобщ кикот. Ни’Акт падна назад и разля малкото останала чорба във войнишкото си канче, което допълнително взриви веселието. Но той бързо стана, с изпълнени с гняв очи се изправи срещу този, който го бе ударил и изпитваше жестоко удоволствие от стореното.
Бяха драки, дори черни драки — а драките общуваха точно по този начин. Ни’Акт знаеше това. Той беше най-младият от групата. Беше нормално да бъде изложен на подигравки и унижения от по-възрастните, в очакване друг да заеме мястото му. Но той се беше превърнал в жертвен агнец, комуто не спестяваха нищо, от онази паметна нощ в Артоа, когато се нахвърли срещу проклетия мелез. Обвиняваха го не толкова, че е напуснал строя, а че е бил победен, ранен и направен за смях. Драките не обичаха слабаците. Тези, които си имаха работа с Ни’Акт, не скриваха презрението си към него.
От близо седмица се криеха в паянтовата и миризлива съборетина в самия край на Люспестия квартал. В мазето техният сааскир — жрецът магьосник — изпълняваше ритуалите, необходими за откриването на жената, която им бе заповядано да убият. Но те стояха бездейни. Не им разрешаваха да излизат. Заповед от вожда Кх’Шак. При тези условия Ни’Акт беше чудесно средство за забавление на шестимата черни драки, които просто полудяваха от скуката и от принудителното стоене на едно място.
Потрепервайки от гняв, с пламнали страни и изпепеляващ поглед, Ни’Акт трудно издържаше гаврите. Та’Ареш го беше ударил точно когато се опитваше да се усамоти, за да похапне — нещо, което другите не го оставиха да стори. Та’Ареш беше най-едрият и най-силният сред тях след Кх’Шак. Той го шамароса и го предизвикваше да се защити.
Ни’Акт се поколеба.
Обичаите на драките повеляваха той да отговори на удара, тъй като обикновено налагаха соловото разрешаване на всеки проблем и на всяко различие. Обаче Ни’Акт нямаше право на неуспех. Ако удареше Та’Ареш, черният драк можеше да защити достойнството си само като го убие. Така че се очертаваше сблъсък на живот и смърт…