Ни’Акт предпочете да отстъпи и да изтърпи изпълнен с презрение присмех.
Той имаше план.
Тази сутрин, още призори, издебна Кх’Шак, който се връщаше от тайно нощно похождение и разговаряше със сааскира. Вождът беше научил, че някакъв мелез ги търсел, задавал много въпроси и оставял трупове след себе си. Очевидно размахването на оръжие из Люспестия квартал не го плашеше. Напротив, успя да вдъхне страхопочитание сред драките…
Също като Кх’Шак, чието безпокойство нарастваше, Ни’Акт беше сигурен, че мелезът е същият, когото срещнаха през нощта, когато се надяваха да заловят Италианката: същите черни дрехи, същото алено перо на шапката и най-вече — същите кръгли очила с червени стъкла.
Съдбата предоставяше на младия драк възможност да измие срама си. Тази вечер той имаше намерение тайно да се измъкне и ако късметът му се усмихнеше, да намери мелеза.
Щеше да го убие, да донесе главата му и да я хвърли в нозете на Та’Ареш.
Каретата на Италианката беше потеглила за Лисичарника, когато Ла Фарг и Ленкур, последвани от Алмадес, пристигнаха в тръс в двора на „Шатле“.
„Шатле“ бе мрачна крепост, която някога беше създадена, за да брани Моста на обменителите, но след като Париж се разрасна и в края на XII век крал Филип II Огюст построи защитна стена, тя стана ненужна. Масивна, ужасяваща и доста порутена, крепостта „Шатле“ се издигаше на десния бряг, а основната ѝ фасада гледаше към улица „Сен Дьони“. Превърнала се в седалище на съдопроизводството, тя се състоеше от няколко кръгли кули и една квадратна сграда, нещо като централна кула, в която имаше затвор. Влизаше се през арка, обградена от две кулички. Доста дълга, но тясна, тя водеше към не особено голям и смрадлив двор, където цялата злокобност на мястото се стоварваше върху плещите на посетителите.
Яхнал коня си, господин Дьо ла Удиниер, капитан на гвардейците, вече беше вдигнал ръка, за да даде сигнал за потегляне на кочияша и на ескорта. Той обаче се отказа да го стори, щом съзря Ла Фарг, и смръщи вежди при появата на Ленкур, чийто пряк началник беше, преди младежът да напусне конната гвардия на Негово Преосвещенство. По онова време Ла Удиниер беше лейтенант и нямаше понятие при какви точно обстоятелства си е тръгнал Ленкур. Само се досещаше, че има нещо мътно във всичко това.
— Нима вече се връщате в Лисичарника? — учуди се Ла Фарг и се приближи към каретата.
Алмадес и Ленкур останаха назад.
— Да — отговори Ла Удиниер. — Господин Дьо Лафмас пожела да сложи точка на безрезултатния според него разпит. Изглежда, Италианката е изчерпала търпението му с последния си каприз.
— Струва ми се, че отгатвам какъв е този каприз — рече старият благородник, гледайки към каретата и към една красива ръка, която леко повдигаше перденцето.
Посланието, което получи в двореца на Ястреба, идваше директно от Лафмас. Ла Удиниер несъмнено не подозираше съществуването му.
— Позволете Ленкур да проведе разговор с Италианката — обърна се Ла Фарг към командира на гвардейците.
Офицерът се замисли, после повдигна рамене.
— Добре.
Той се разпореди и Ленкур слезе от коня си, след като капитанът на Остриетата му даде знак с глава. Премина по калните павета на двора в „Шатле“ и последван от погледите на бившите си другари по оръжие, се качи в каретата. Никой не чу какво се говореше вътре, зад богато тапицираните прегради и зад тежките завеси. Но след по-малко от половин час ескортът и пленницата потеглиха към Лисичарника, а Ла Фарг, Ленкур и Алмадес напуснаха Париж през вратата Сен Мартен.
Тримата конници поеха първо по пътя за Санлис, после се отправиха към Соасон, отминаха Роаси и препускаха в галоп до Дамартен. Първата жена, към която се обърнаха на селския площад, ги упъти. Тук всички знаеха къде се намира домът на художника Обюсон.
— Откъде познавате Италианката? — запита Ла Фарг, докато се движеха по посочената им пътека.
Алмадес се оглеждаше наоколо и ги следваше мълчаливо.
— От едно мое пребиваване в Мадрид — отговори Ленкур. — Там тя вече кроеше интриги.
— Противници ли бяхте, или съюзници?
Младежът се усмихна.
— Ако трябва да ви отговоря честно, и до днес не съм сигурен. Но несъмнено няма да ви излъжа, като ви кажа, че единственият истински съюзник на Италианката си беше самата тя, всъщност винаги си е такава…
— Никак не ѝ се доверявате.
— Колкото на вълчица в овча кожа…
— Тя обаче като че ли изпитва известно уважение към вас. Лафмас безрезултатно я е разпитвал дълги дни, но ето че авантюристката изведнъж ви се доверява…