Аферата с Шеврьоз
1.
Срещата се състоя, когато падна мрак, в един хан по пътя за Сен Жермен, където боядисана в жълто и доста олющена еленова глава красеше старата табела. Заведението беше се радвало и на по-добри дни. Някога много по-проспериращо, то пострада от построяването на моста в Шату, където дълго време салът беше единственото средство за преминаване на Сена. Този мост не променяше маршрута на тръгналите от Париж към Сен Жермен или на връщащите се оттам към столицата, но той позволяваше да се спечели време и от почти десет години правеше отбивката в „Златния елен“ почти ненужна.
Конниците пристигнаха на здрачаване.
Бяха четирима, всичките с големи тъмни наметала и широкополи шапки, с ботуши и с рапири на кръста. Един от тях беше кардинал Ришельо. Той яздеше инкогнито между двама от най-верните си благородници и следваше новия капитан на гвардията господин Дьо Удиниер. Последният не носеше прословутата алена мантия с кръстове и бели галони под наметалото си. Той скочи от коня на двора, почука на вратата, както бе уговорено — три пъти, веднъж, три пъти, — огледа се наоколо и зачака да му отворят.
В далечината се чу вик на виверна. Може би дива виверна, каквито бяха останали малко във Франция, освен в най-отдалечените райони. По-вероятно ставаше дума за дресирана виверна, яздена от кралски пратеник или разузнавач от някой от полковете, които се събираха около Париж, преди да потеглят към Шампан, тъй като се подготвяше кампания срещу Лотарингия.
Най-после някой отвори вратата.
Беше Купоа, ханджията, с голо теме, обградено от рижа корона и с мургава кожа. Изглеждаше разтревожен.
— Готово ли е всичко? — запита Ла Удиниер.
— Да, Ваше Превъзходителство.
Ханджията не знаеше с кого разговаря, но не се съмняваше, че насреща му стои знатен благородник, замесен в някаква опасна интрига. Несъмнено това го безпокоеше. Но съблазънта от печалбата се оказа по-силна от страха, когато — без да споменава кой е и на кого служи — късно сутринта Ла Удиниер дойде да огледа мястото, да даде стриктни разпореждания и да остави съблазнителен аванс. Купоа се досещаше само, че бяха избрали „Златния елен“ за ако не нелегална, то поне за конфиденциална среща.
— Господата вече ви чакат — рече той. — Горе са, в най-голямата стая, както заповядахте, подготвих маса и подредих столове.
Ла Удиниер влезе, огледа потъналото в мрак фоайе и се увери, че в хана цари пълна тишина.
— Казаха ли паролата? — заинтересува се гвардеецът.
— Разбира се — отговори ханджията и хвърли подозрителен поглед навън. — В противен случай не бих ги пуснал.
Капитанът не можа да скрие усмивката си, опитвайки се да си представи как Купоа успява да възпрепятства Ла Фарг да проникне където си е намислил.
— Добре — заключи той. — Идете при съпругата си и не си подавайте носовете.
— Приготвих вечеря и…
— Не е необходимо. Отивайте да спите, господин Купоа.
Тонът беше любезен, но твърд.
— Те пристигат — каза Алмадес, прекъсвайки разговора между Ла Фарг и Ленкур.
Изправен до прозореца, но леко в сянка, той оглеждаше околностите на „Златния елен“. Все така лаконичен, добави:
— Четирима конници. Един от тях върви напред и разузнава. Още не различавам лицето му.
— Рошфор — предположи капитанът на Остриетата. — Или Ла Удиниер.
— Ла Удиниер. Току-що слезе от жребеца — заяви испанският учител по фехтовка.
Ленкур се приближи към него и също погледна навън.
— Кардиналът чака на седлото — рече той. — Другите двама са благородници от свитата му. Срещал съм ги в Кардиналския дворец.
— Значи Рошфор го няма — отбеляза Ла Фарг.
Носейки гордо рапирата си „Папенхаймер“ той беше облечен както обикновено с дреха от черна кожа, без ръкави, нахлузена върху червен дублет, същия на цвят като ешарфа, който пристягаше кръста му. Бялата му брада беше добре оформена. Но лицето му беше в белези — по него бяха останали следи от битката в Лисичарника и от злощастното му падане отвисоко. Цялото тяло го болеше.
— Да — потвърди Ленкур. — Без Рошфор са.
— Двамата с него служим на един господар. Но се чувствам по-добре, когато зная къде е и с какво се занимава. Той прилича на бясно куче, което човек не би желал да обикаля около градината му…
Арно дьо Ленкур потвърди казаното, след това обърна глава към Сен Люк, когато той заяви:
— Може би Рошфор е много зает с Италианката…
Мелезът се беше изтегнал на леглото, в сянката, настрана от останалите трима. Неподвижен, с нахлупена над очите шапка и скръстени на гърдите пръсти, до този момент сякаш дремеше. Щом Ленкур и Алмадес придружаваха Ла Фарг, неговото присъствие не беше необходимо и той знаеше това. Но Кардиналът специално пожела да присъства и той. Неизвестно защо.